В мрежата

19 Част 2 - Любов

Какво е любовта? Съществува ли изобщо тя? Как решаваме в кого да се влюбим и в кого не? Имаме ли избор над чувствата си? Защо виждаме тези, на които им е пукало за нас, когато вече е късно? Защо отхвърляме приятелството им, бягаме от тях, нараняваме ги, а после плачем, когато ни изтрият от живота си? Защо се разминаваме в обичането? А каква е любовта в семейството? Каква трябва да е? Къде е границата между нормалната бащина обич и изрудената? Можеш ли да  различиш втората, ако не познаваш първата? Прави ли разлика между чувствата към жена си и тази към детето си? Трябва да има разлика, нали? Трябва да са различни. Защо тогава не са?

***

Ангел надвесен над мен, смееща ми се тълпа, Анна размахваща телефон, Карел ми се усмихва, Давид ме изпива с поглед, приготвям се за бала, Вацлав ме кани на среща, Давид ми се усмихва в училище, Филип ме гледа, Филип се опитва да ме предупреди, намирам стихове в шкафчето си, Вацлав ме кара до вкъщи и отново ме кара, цапа носа ми с брашно и ме кани на среща, блъскам се във Филип, Давид ме гледа, Анна ми се смее, Филип ме задържа да не падна... лицата им се завъртат във вихър в главата ми, сменят се все по-бързо и вече не мога да различавам кой кой е. И изведнъж...
Спомени изплуват в главата ми. Връщам се към миналото, което всеки ден се опитвам да се правя, че не съществува. А може би всичко това е било сън и аз все още съм малкото 5 годишно момиченце, което си седи скрито под одеалото, гушнало плюшения си мечок, по-голям от нея и със слушалки на ушите.
През деня с мама пяхме и танцувахме, тя отново си беше нарисувала сини кръгове около очите. По-късно поисках да ми направи палачинки и тя се съгласи, въпреки че беше време за вечеря. Каза ми, че днес ще имаме женска вечер. Че татко няма да се прибира и можем да правим каквото си искаме. Обичам, когато татко го няма. Мога да скачам и пея, и да си нося играчките в хола, без да ми се кара. Мама също пее, иначе трябва да пазим тишина, защото татко е все сърдит и уморен от работа, и за да не му преча мама ме затваря в стаята и ми слага слушалките на ушите. Харесва ми музиката, но е много силна. Мама не ми дава да я намалям. Казва ми да слушам текста и да си представям какво се пее или как ме кара да се чувствам, ако не разбирам думите.
Но сега имаме женска вечер и правим палачинки. Толкова съм щастлива, мама ми даде да бъркам сместта. Обикновено не ми позволява да ѝ помагам, защото много цапам. Тъкмо когато мама слага тигана на печката, се чува шум откъм вратата. Някой се опитва да си отключи. А после започва да се блъска по вратата.

- Бързо, отивай си в стаята и си сложи слушалките - казва ми мама и хуква да отвори вратата.

Страх ме е, не искам никой да идва. Искам да сме само двете с мама и си искам палачинките.
Мама отключва вратата, но преди да се отдръпне, този отвън я блъсва, тя се удря в мама и мама пада на земята. Отдъхвам си, това е татко, не е чужд човек. Жалко че се връща. Сега сигурно ще ми изяде палачинките и пак няма да има за мен. Той изритва вратата да се затвори, навежда се и хваща мама за косата. Тя пищи и се моли. Той я завлича в кухнята и почва да ѝ крещи, защо няма вечеря и какви са тия буламачи в купата. Пари да купи бира няма, ама за шоколад има. Мама ми крещи да се прибирам в стаята си. Аз стоя вцепенена и не мърдам. Татко я повлича към спалнята като я блъска в стените. Тя плаче и го умолява. Вкарва я в стаята и отново рита вратата, но тя не се затваря.

Виждам как мама се свлича на земята, след като той я удря с юмрук в окото, и повече не се помръдва. Тичам в стаята си, затварям вратата и я подпирам с кашона с играчките. Скривам се под одеалото и пускам музиката в ушите си на максимум, както ми е показвала мама. Не знам колко време седя така, прегърнала плюшения си мечок. По едно време музиката спира и не иска да се пусне повече. Напрягам слуха си, чувам някакви звуци, но не са крясъци. Малко по-късно чувам стъпки. Кашонът се плъзга по пода и вратата се отваря. Сигурно е мама, дошла да ми пожелае лека нощ. Тя дърпа грубо одеалото от мен. Само, че не е мама, а е татко. Клатушка се на краката си и погледът му е странен. Коланът му е разкопчан. Той сяда на леглото до мен и аз си мисля, че може би най-накрая ще ме прегърне и той. Де да не беше го правил... Пищя и го моля, но той не ме чува. Никой не ме чува, което е странно защото аз винаги чувам, когато съседите говорят по телефона. Викам мама. Мамо, къде си, мамо, помогни ми. Мама я няма. Няма никой. Никой не ми помага.