В мрежата

36

Филип продължи да идва всеки ден и да ми носи рози. Сядаше до мен, държеше ръцете ми и ме прегръщаше. Понякога оставаше цялата нощ. Заспивахме, докато гледахме филми.
Полагах повече усилия на физиотерапията и психотерапията. Бях по-стабилна на краката си, но ги помолих, да не казват на майка ми и Филип. Исках да ги изненадам.
Позволявах им да ме извеждат с инвалидната количка на кратки разходки в двора на болницата.
Бъдни вечер прекарах с майка си в болничната стая. Филип беше при семейството си, но на Коледа идва, дава ми якето ми и ме изкарва навън. Бута ме на зиг-заг с количката, върти ме в кръг. Смеховете ни се смесват един с друг и отекват по празната улица. Нежни снежинки се сипят върху косите и лицата ни.

- Позволи ми да ти завържа очите - казва той и вади лента от джоба си.

- Защо?

- Изненада е.

- Не обичам изненадите.

- Тази ще бъде хубава... Надявам се.

Позволявам му да ми отнеме зрението. Продължава да ме бута нанякъде. Със завързани очи не мога да се ориентирам. Влизаме в някава зала. Усещам, че прикляка до мен и ми казва:

- Стой така, не я махай още.

- Докога?

- Ще разбереш.

Той ме оставя сама и това не ми харесва. Махам превръзката от очите си и се оглеждам. Тъмно е, но познавам залата - същата, в която бяхме на бала. Кожата ми настръхва. Забивам ноктите на едната си ръка във възглавничките на другата. Станало ми е навик, опитвайки се да усетя нещо. Какво, по дяволите? Отказвам на съзнанието ми да ме потопи отново в онзи спомен. Завива ми се свят. Той не може... нали....

Пред мен се плисва светлина. За момент помислям, че отново ще стана свидетел на лични моменти от живота си. Но се вдига завеса и виждам сцената. А на нея е Филип и групата му. Страха си отива от мен и аз му се усмихвам. Те започват да свирят, той ме поглежда с ангелските си очи и запява. В захлас гладам как устните му се движат и сякаш чета думите по тях.

Харесвам те,
ти си моят пристан,
всичко, което съм искал
Изведнъж близко те имам,
душата си давам за този момент
Изведнъж всички неща са по местата си,
затова бъди с мен
Каквото има, да се случи...

Той скача от сцената и идва към мен. Бандата продължава да свири. Косата му се вее около него и светлините я правят да искри като ореол. Спира пред инвалидния стол, поглежда ме с чистите си очи и ми подава ръцете си. Аз слагам своите в неговите и му позволявам да ме изтегли на крака. Усмивка пробягва по устните му и статично електричество по дланите ни. Поставя моите на гърдите си, а неговите на кръста ми и започваме да се поклащаме леко в такт с музиката. Той опира чело в моето. Върхът на счупения му нос докосва моя и в ума ми пробягва мисъл, че така ѝ не съм го питала как го е счупил. Има време... Свивам и протягам пръсти по плата на блузата му и се усмихвам срещу устните му и те ми отговарят като огледало. Вдигам ръце към лицето му и поставям пръсти на наболата му брада. Усмихвам се широко, а той извръща леко глава, галейки се в ръцете ми.

- Усещам - казвам му и оказвам лек натиск с възглавничките на пръстите ми върху бузите му, за да е ясно за какво говоря. Той се отдръпва леко от мен, хваща първо едната ми ръка и един по един поднася пръстите ми към устните си. После поставя целувка и на всеки един от пръстите на другата ми ръка, а тръпки на приятно вълнение преминават през мен.

- Обичам те - прошепва той върху устните ми.

Докосвам леко неговите със своите устни. Филип знае, че ще ми е нужно още време, за да изкажа гласно чувствата си. Той е върнал ръцете си отново на кръста ми и леко ме стисва. Аз кимам в знак на съгласие и той ме целува толкова нежно, колкото може. Усещам, че се сдържа и внимава, и това ме кара да се привързвам още повече към него. Заравям пръсти в косата му и леко я подръпвам, за да му подскажа да даде свобода на чувствата си. И той го прави.