В мрежата

20

Аз лежа на леглото, татко става и се облича, а после казва преди да излезе:
- И кажи на майка си да изчисти тая кочина, като се събуди.

После се маха. Входната врата се хлопва. Отива отново да удави демоните си в алкохол. Или да ги подсили...
Аз се изхлузвам от леглото и се свивам на земята. Мама ме заварва така. Едва се движи. Косата ѝ е рошава, лицето нашарено. "Къде беше?!" иска ми се да изкрещя. Но колкото и да съм ѝ бясна, знам, че не е спала. Знам, че ако ме беше чула и можеше, щеше да дойде. Жалко само, че не ни спаси преди да се е случило.
Тя коленичи до мен, плаче и ме пита какво ми е направил. Аз мълча, тя започва да ме разтриса и вика. Не знам какво ми е направил. Но не искам това никога повече. Не искам да имам татко повече. Тя става, изтрива си сълзите в ръкава. Вади раницата ми, изпразва я и започва да тъпче дрехи в нея. Взима документи, телефон, зарядно. Пълни едно шише с вода и го слага вътре заедно с полупразен пакет бисквити. Кляка отново до мен.

- Можеш ли да вървиш? - Пита ме тя и приглажда косата ми назад. Аз само кимам.

Вдига ме от земята, облича ми якето, слага ми шапката и ми подава мечока в ръцете. Тя също се облича, обува се и ми помага с обувките. Слага си раницата, вдига ме на ръце и излизаме, без да заключи.

Газовият котлон остава включен. Надявам се, че той се е върнал мъртво пиян, не е усетил и е легнал да спи. И не се е събудил никога повече. В него момент се надявам целия блок да гръмне.

Излизаме в студената нощ само по домашните си дрехи и якета отгоре. Замръзвам. Притискам се в мама. Тя не плаче вече. И аз не плача. Няма повече останали сълзи. Мама върви бързо и се оглежда навсякъде. Страха се сгъстява около нас. Но и надеждата. Сядаме на някаква спирка. Лягам на пейката и полагам глава в скута на мама. Студено ми е, но съм толкова уморена... Усещам как мама ме вдига и се качваме в автобуса. Там е по-топло. Поне не духа. Отново се унасям. Когато се събуждам, сме в някаква сумрачна голяма стая. Мирише странно. На восък и тамян. Надигам се и виждам пейки и икони навсякъде около мен. В някаква църква сме. Гледам гневно иконите.

***

Не се връщаме към този период. Не говорим за това. Не знам какво е станало с онзи... не мога да го нарека човек. Имам откъслечни спомени, как майка говори със свой роднина в Чехия, как крещи на някого, че новите документи ѝ трябват по-рано. Не можем да напуснем страната без съгласието на онзи. Дават ми да пия нещо, тук съм и не съм. Ангелите от иконите започват да летят около мен. Лицата им са толкова странни, толкова красиви. Като звездно нощно небе. Някаква жена ме съблича. Знам, че е добра и този път няма да ме боли. Казва ми, че е докторка и ще ми помогне. Късно е вече...

Имаме нови документи, нова фамилия. Не знам тази, с която съм се родила. Не искам и да я знам. Не помня и името му. Бих дала всичко изцяло да го излича от себе си.

Отиваме в Чехия, мама е от там. Живееме при някакви нейни роднини. Всеки ден прекарвам по един час с жената. Тя казва, че е доктор на душата и ще ме излекува. Никой не може да ме излекува.

Тръгвам на предучилищна. Трудно ми е. Почти не знам езика. Онзи не даваше на мама да ме учи. Удряше я, когато тя се изпуснеше някоя дума на чешки. Децата ми се подиграват, че не говоря добре.

Местим се.
После пак се местим.
И пак се местим.
И пак.
И пак...
И пак, пак, пак...

Ако умра, на никого няма да липсвам...
Здравей...
Кой си ти?
Познай...
Липсваш ми...
Снимай се за мен...
Къде си?
Точно пред теб...

Живота ми минава като на лента.
Не, почакай, аз наистина го видях как минава на лента. Пред всички. Всички го видяха.

Благодаря ти за снимките, пачавро...

Ако бях умряла, на никого нямаше да липсвам.
Трябваше да скоча от онзи мост. От моста преди него, и от този преди него, и преди...
Нека най-накрая се свърши. Толкова съм уморена.
Отново виждам онези ангели с лица като нощното небе. Единият от тях е толкова красив. Нещо ми говори. Но аз не го разбирам. Толкова съм уморена...Вземи ме със себе си... Моля те отведи ме оттук...
Някаква сила ме надига от твърдата земя. Всичко ме боли. Познавам този ангел...
И тогава болката спира. За пръв път от 16 години. И аз спирам да съществувам
Благодаря ти.
Най-накрая се свърши...

***
Край на втора част