Шифърът на Аркус 🔞

Първа глава

Елена

Търговище

Поредният град. Поредното скривалище. Само като знам кой е по петите ни и кожата ми настръхва. Татко седи до мен и пуши цигара след цигара,одимявайки дупката,в която се нанесохме. Парите са на свършване,не съм яла от вчера,а гърлото ми е толкова сухо,че едва преглъщам. 

-Страх ме е. - сгушвам се в него и тихо хленча. 

-Всичко е наред,миличка! Татко е до теб. - думите му не ме успокояват. От две седмици бягаме,повечето вечери спим по входове на блокове или молим служителите в бензиностанции да ни приютят. Добре,че има още добри хора,които ни разбират и на драго сърце се съгласяват.

-Ще ни хване. - реалността мислено ме зашлеви след като изрекох опасенията си на глас. 

-Няма. Довечера уредих кола до границата. 

-От кой? - дали това е лъч надежда или са думи, с които се опитва да успокои положението.

-Михов ще ни помогне. - татко стисна ръката ми ,а с другата дръпна цигарата от устата си,издишвайки дима. - Той е надежден. - вече не вярвам на никого. Дългогодишния приятел на татко ,както и човека,с който си играех като дете ни предаде. Силна болка премина между гърдите ми само като се сетя за този момент. Не очаквах да изкара пистолет и да го насочи към мен. За първи път в живота ми аз не знаех как да реагирам. Не съм направила нищо на никого за да бъда убита. Та ,аз съм едва на деветнадесет години. Тепърва живота ми започна. Завърших образованието си,приеха ме в "Нов Български Университет",със специалност "Поп и Джаз пеене" . От дете обичам да пея. Народната музика е моята страст,моят стимул да се насоча и към друг вид музика. Свиря на пиано от десет години,а на цигулка от три. Мама ме насърчаваше да бъда себе си,да вървя напред и никога да не се предавам. Тя обичаше гласът ми,обичаше да наблюдава пръстите ми върху пианото,идваше на всяко мое представление,организирано от училище и се гордееше с мен. 

-Имам лошо предчувствие. - откакто пристигнахме в Търговище,усещането за нещо опасно се засилва. Пътувахме сравнително леко и спокойно,но има една буца заседнала в гърлото ми,предусещайки,че той подозира къде сме. 

-Стой тук. Трябва да се обадя. 

-Не,татко! Не ме оставяй! - хванах ръката му за да не тръгва. 

-Ели…- така като започне и знам,че ще го направи. - …за да се измъкнем от тук трябва да организирам транспорта.