Омраза от пръв поглед

32 глава

Всичко вървеше добре. Кийт не показваше болка. Поне не пред мен. Отново беше време да заведем Кийт в болницата за преглед. Този път той пожела да влезе в кабинета сам. Не се противих...много, но все пак го пуснах.
С майка му седяхме на столовете пред кабинета и чакахме вратата да се отвори.
Чувах приглушен разговора между доктора и Кийт. Изведнъж от спокоен тонът стана забързан и ядосан. В следващия миг Кийт изхвърча от стаята.
- Да си тръгваме! - извика той. - Сега!!!
С майка му се спогледахме, но все пак станахме.
Щом се прибрахме у дома, всъщност домът на Кийт вече бе станал и мой, попитах:
- Какво се случи там? В кабинета, имам предвид.
Кийт тъкмо се бе успокоил и яростта се завърна на лицето му.
- Не те засяга!
После с три крачки изкачи стълбите и затръшна вратата на стаята си. Майка му понечи да тръгне след  него и да му се развика, но аз я спрях:
- Недейте, сега той има нужда от пространство. Нека да го остаеим сам за малко.
Тя ме погледна объркана, а аз едва сдържах сълзите си. Отдавна не ми бе крещял така. И истаната е, че ме бе страх да отида при него, защото можеше да ме отблъсне, и то несъзнателно, а аз щях да се натъжа още повече. Затова просто седнах на дивана в хола и се обадих на мама. Реших, че Кийт ще сподели когато е готов. Надявах се само да не чака твърде дълго и да не може да го направи вече...
- Ало, мамо? - казах в слушалката аз.
- Да, скъпа?
- Ходихме на преглед при доктора.
- И? Какво стана? - попита тя незаинтересовано.
- Ами, Кийт не иска да ни каже нищо и сме в неведение.
- Добре, скъпа, но искам тази вечер да се прибереш. Чу ли? Имам да ти казвам нещо важно.
Мама звучеше толкова странно. Сякаш се готви да ми каже някойя тъжна новина. Сякаш...някой е ... умрял...
-Добре, мамо. Ще си дойда.
Така затворих телефона. Майката на Кийт бе чула целия разговор и кимна:
- Думата на майката е закон, но ти по- добре иди да кажеш на Сърдитко, че няма да си тук, иначе ще бъде много ядосан.
Усмихнах се и се качих по стълбите.
Почуках на вратата на Кийт. Когато никой не отговори натиснах дръжката. Вратата се отвори и влязох вътре.
Кийт стоеше до прозореца и не ме поглеждаше. Отидох до него и увих ръцете си около него. Той трепна, но не се опита да се оттърси от мен. Положих глава на гърба му и казах тихо, така че да ме чува.
- Мама иска да се прибера тази вечер. Нали нямаш нищо против? Ако ти се говори, можеш да ми звъннеш по всяко време, нали? Всичко ще е наред. - направих пауза и се замислих дали да го кажа. Накрая се реших. - Обичам те, Кийт.
При думите ми тръпки полазиха тялото му и той се обърна. Гледаше ме невярващо. Сякаш ме вижда за първи път.
Наведе се към мен и ме целуна леко по устните, но аз исках още. Задълбочих целувката, а той нямаше друг избор, освен да отвърне.
Той отдели устните си за момент, за да си поеме въздух и прошепна:
- Кити Кат, обичам те повече от собствения си живот!
Сълзи закапаха от очите ми, а той ги избърса с палец.
- Никога повече не го казвай! - прошепнах задавено аз. - Защото, ако теб те няма и аз ще умра!
Кийт ме прегърна закрклнически и погали косата ми. После зарови лице в нея и пое от аромата ми.
- Духом аз винаги ще съм тук, дори когато тялом вече ме няма... - прошепна той. - Ще бъда тук, за теб...
Оставих лека целувка на врата му. Щеше ми се да остана. Но не можех. Мама искаше да се прибера. С мъка се откъснах от него.
- Трябва да вървя. Мама ме чака.
Кийт кимна, а мен сърцето ме заболя. Помислих си за нашите приятели. Те не знаеха за всичко това. Как щяхме да им кажем? Сигурно щяха да се убидят... Не знам... Не мога да гадая! Трябва да им кажа! Имат право да знаят! Но първо се налага да го обсъдя с Кийт. Вероятно той сам трябва да им каже.
Вървях по улицата към дома ми и се чудех какво има да ми казва мама. Влязох през входната врата и видях писмо да лежи на пода пред нея. Вдигнах го и това, което прочетох ме закова на място.
Подателят бе адвокат. Бракоразводен адвокат! Прочетох набързо писмото и ми се доплака. Мозъкът ми не можеше да го приеме. Делото бе насрочено за утре!! Божичко!!
Яд забошува в мен. Не яд! По-скоро ярост!! Тези неща са се случвали от месеци, а никой не ми е казал!!! Какво са чакали?! И Кийт да умре, за да ми го съобщят на погребението му?!?!
Влетях в кухнята, а майка ми най-спокойно си седеше на дивана!
- Как си могла да го пазиш в тайна от мен?! Толкова месеци??!! - извиках аз.
- Успокой се!! - извика тя на свой ред. - Нямаш право да ми крещиш!! Аз съм ти майка!!
- Майка, която ме лъже!!! - изсмях се горчиво аз.
- Не заслужаваш обяснението ми!! Върви при оня нехранимайко дето "уж" умирал!! - извика ядосана тя и направи въздушни кавички при думата уж.
Ядосах се още повече.
-  Не смей да го обиждаш!!!
- Знаеш ли колко ми пука за него? - попита тя, а аз се разтреперих от гняв. - Ни най - малко!!! И за теб вече не ми пука! Ти и баща ти ми съсипахте живота!! Вместо да си живея с Зак и Мел, аз живях с вас!! Нищожества!!!
О, Господи!! Какво й става на тази жена? Заболя ме от думите й, но главата ми бе замъглена и не мислех трезво. Знаех само че Зак е неин колега, а Мел е дъщеря му.
Изведнъж всичко придоби смисъл. Вечерите когато "работеше", всъщност се е натискала със Зак!!! Как не се сетих по-рано?!! Всички съобщения... О, Господи!!
- Ти не заслужаваш да бъдеш обичана! - извиках аз и излязох от апартамента.
Тичах по улицата и не знаех къде да отида. Изведнъж телефонът ми звънна. Беше Клери.
Чудех се дали да вдигна. После просто натиснах зелената слушалка.
- Ало? - казах аз с разтреперан глас.
- Ало? Кат? Какво става? Защо звучиш така? Кажи ми!! - извика Клери.
- Всичко се обърна с краката на горе!! - разревах се аз.
- Ела у нас и ще ми обясниш всичко.
- Добре. - подсмръкнах аз и затворих. Избърсах сълзите си и се запътих към метрото.
След 9 спирки бях при Клери. Тя ме чакаше  пред метрото, защото навън вече бе тъмно. Вървяхме мълчаливо до блока й, а после, когато се качихме горе, й разказах всичко, свързано със семейството ми.
Тя ме утеши, а аз реших, че няма на къде по - зле, и започнах:
- Клери, аз и Кийт крихме нещо от теб...
Клери ме погледна несигурно.
- Той...- аз се запънах. -...е болен от... рак на мозъка... и му остава по- малко от две седмици...
Разплаках се по-силно. Не смеех да я погледна в очите.
- Какво говориш?! Не се шехувай с такива неща!! - извика тя и ме стисна за лакътя.
- Не се шегувам! - прошепнах задавено аз. - Истина е! Всичко е истина!!!