Омраза от пръв поглед

33 глава

Клери седеше и ме гледаше втренчено. В погледа й се четеше ярост, тъга и обида. Сърцето ме болеше при всяко вдишване.
-Как можа да го скриеш от мен? - извика тя. - Нещо толкова важно! Какво още не си ми казвала?
Въздъхнах и й разказах всяка подробност от последните три месеца насам. Казах й за отвличането, за бащата на Кийт, за деня, в който разбрах, че Кийт е болен и за бракоразводното дело на нашите. Клери ме слушаше и не казваше нищо. Само седеше втренчена в една точка, мъчейки се да асимилира всичко.
Когато свърших я попитах:
- Няма ли да кажеш нещо? Моля те, не стой така.
- Какво искаш да ти кажа, Кат?! Ти ме заряза!! Заряза всичките си приятели!! Какво искаш?? Да ти кажа, че съжалявам за това, което ти се е случило, ли?! - развика се тя.- Е, няма да го кажа, защото ти не беше тук, когато имах нужда от теб, а се криеше!! Сега очакваш да ти простя!? Няма да стане!!
- Клери, съжалявам, аз...- започнах да обяснявам, но тя ме спря.
- Не се и опитвай! Просто си върви, става ли?
Тя ми посочи вратата и аз нямаше какво друго да направя. Взех си нещата и я погледнах невярващо, но не казах нищо. Не знаех какво да кажа. Истината е, че тя е права...
Вратата се затвори зад мен. Не знаех какво да правя. Кийт каза да му се обадя, ако имам нужда от него. Е, сега имам.
Когато се обадих ми вдигна майка му. Беше разплакана.
- Госпожо, добре ли сте? - попитах уплашено аз. Дишането ми се забърза, пулсът ми се ускори.
- Кийт е в болницата... Лекарите смятат, че това е краят...
Изпуснах телефона, коленете ми омекнаха и се строполих на тротоара. Седях така и ридаех тихичко около десет минути. Този ден се бе превърнал в най-лошия на света.
Успях някак да се добера до болницата. Кийт беше закачен към някакъв апарат, който му помагаше да диша.
Отидох до него и хванах ръката му. Той не реагира. Пръстите му бяха студени и безжизнени. Нямах сили да плача. Седях там и го гледах. Една част от мен трепетно очакваше Кийт да отвори очи и да стисне ръката ми, а друга, много малка част, знаеше, че той няма да се събуди повече.
Майка му влезе да го види и докато се приближаваше до леглото извади подвързана книга. Дневникът на Кийт.
- Синът ми искаше да вземеш това. - каза тя и ми го подаде.
Пуснах ръката на Кийт и го поех. Отворих на последбата страница.
Дата: 6.09
Пиша това за теб, любима моя, Катерина! Искам да знаеш колко много те обичам, защото може би няма да мога да ти го кажа лично, а и не съм ти го казавал достатъчно често, както заслужаваш. Толкова много съжалявам, че не мога да прекарам цялото време на света и, че не мога да изживея с теб дълбоки старини и да имаме деца и внуци, но се надявам да стещнеш някой, който да те дари с това щастие, защото аз не можах. Но знаей едно, скъпа моя Кат! Аз ще бдя над теб и ще те закрилям.
Обичах те тогава, обичам те сега, ще те обичам и в отвъдното!!
Кийт,
Единствено и само твой,
До края на вечността...
П.С. Дано някой ден да се видим в Рая!!
Сълзи потекоха от очите ми. Помолих майка му да излезе. Щом тя затвори вратата, му казах:
- Винаги ще те обичам, Кийт и ще чакам с нетърпение да се видим отново някой ден...
Наведох се и нежно целунах студените ми устни. За миг ми се стори, че помръднаха, а ръката му е стиснала моята, но вероятно съм си въобразила.
Майка му също си взе довиждане с него, докато аз отидох да купя кафе. Не бях гладна или жадна, но исках да ги оставя насаме.
Щом се върнах в стаята заех мястото си на стола до леглото на Кийт и взех ръката му в своята отново.
Заспала съм така.
На сутринта се събудих от един ужасен бипкащ звук. За секунди стаята се напълни с лекари, а аз дори не осъзнавах какво се случва.
После докторът изключи апарата, поддържащ дишането на Кийт и записа нещо в картона до леглото. Станах и погледнах написаното.
Час на смъртта: 11:54 на 10.09.2016
Заплаках с глас. Животът ми се срина.