Омраза от пръв поглед

17 глава

Отворих очи. Погледнах навън и се стреснах. Навсякъде се виждаше само мъгла. По капките върху предното стъкло съдех, че вали. Минавахме по завои.

Обърнах се към Кийт, но него го нямаше. Беше седнал на седалката на Иво и говореше с него.

В следващия миг задницата на автобуса поднесе. Последва удар в едно крайпътно дърво, което (слава на Бога) възпря превозното средство от пропадане в пропастта. Но пък имаше нещо много лошо. Автобусът се удари в дървото точно от моята страна, там, където бе моята седалка.

Прозорецът се пръсна на малки парченца и се посипа по мен. Раненият ми глезен се заклещи между седалката пред мен и огънатата страна на автобуса. Не можех да помръдна, а и всяко движение ми доставяше адска болка.

Всички около мен крещяха. Паниката ги бе завладяла. Шофьорът бе отворил вратите и съучениците ми излизаха паникьосано от превозното средство, което се накланяше все повече към дерето на реката, минаваща под нас. Успях да я различа, защото мъглата се бе разсеяла.

Когато автобусът беше празен и само аз бях останала вътре, чух класната ни трескаво да брои дали сме всички. Щом разбра, че ме няма, се паникьоса още повече.

В следващия момент Кийт бе връхлетял в автобуса при мен и ме гледаше разтревожено.

-      Кат, защо не излизаш?

-      Не мога. – казах и посочих крака си.

Кийт изруга и започна да дърпа крака ми, за да го освободи. Когато не успя аз вече бях премислила всичко:

-      Излез! – изкрещях.

-      Какво?! Не! – погледна ме уплашено Кийт, защото бе разбрал на къде отиват нещата.

-      Излез! По-добре да умре само един, отколкото двама!

-      Не!! Няма да те оставя! – той напъна още веднъж и реши да пробва да премести седалката пред мен. С малко повече сила той успя да я премести поне малко, колкото да се измъкна.

Усещах как превозното средство се накланя. Паника се надигна в гърдите ми, за пръв път от както стана всичко. Кийт постави внимателно, но бързо, ръката ми през рамото си и ме повлече към изхода. В последния момент скочихме и паднахме на тревата до автобуса, а той се преобърна два пъти, а после цопна в рекичката.

Кийт бе застанал над мен и ме гледаше в очите. Изчервих се и после си спомних за крака. Изохках без да искам и Кийт се изправи и ми помогна да се надигна до седнало положение.

Класната ми дойде и ме огледа. После установи очевидното. По цялото ми лице се бяха забили стъкълца, а глезенът ми е по-зле, от колкото някога е бил. Абе, с други думи, имах нужда от лекарска помощ.

Шофьорът извика Пътна помощ и линейка с телефона, който бе успял да грабне.

След час мъки и мръзнене, линейката дойде и ме превързаха. От Пътна помощ изпратиха малък  рейс и се настанихме в него.

Час и половина пътувахме нагъчкани, а аз през цялото време държах Кийт за ръката. Не исках да го пускам, защото ме бе страх да не го изгубя…