Аз,той и болката.

Глава 18

Г.Т. на Джонатън

Когато се върнах в хотела,видях куфара си пред вратата на стаята.Почуках и от вътре се чу глас:
-Да?
-Викс може ли да поговорим?
-Кой си?
-Джонатън.
-Махай се!
-Моля те искам да поговорим!
-Изчезни!-след тези думи,нещо ме накара да отворя вратата.Беше посиняла.Очите и бяха зачервени и мокри.Нещо ме проряза.Заболя ме,че плаче за мен.Мразя се.
-Джонатън! Защо влезе?
-Виктория! Изслушай ме! Наистина съжалявам.Не знам какво ми стана.
-Ти си кретен!
-Знам.Обиждай ме колкото искаш.Заслужавам го!
-Ти не можеш да разбереш какво ми е.
-Знам какво ти е.
-М не мисля така.Не ти загуби най-голямата си любов.Не ти живя като изолиран от всички и всичко 9 години.Не ти беше аутсайдера в училище и всички те смятаха за смотан.Не твоето гадже те представи на бившата си като братовчедка и после я целуна.Не ти плачеш всяка вечер като идиот.Знаеш ли кой ме разбира тотално?Майка ми,баща ми и Рос.Те са перфектните хора за мен.Не ти! Те! Те няма да ме предадът.Винаги ще правят така,че да се чувствам добре.

Усетих как някой диша зад мен.Обърнах се и видях Рос.
-Здравейте! Исках да кажа нещо на Вики.А ти тъпако изчезни и никога повече не ни доближавай!
Г.Т. на Виктория
Когато видях Рос бях мнохъбо щастлива.Сърцето ми щеше да изкочи.Джонатън си взе багажа и излезе.Рос седна до мен.Прегърна ме и ме целуна по челото.Толкова го обичах.Беше ми не само приятел.Беше ми брат.Не исках да го пускам никога и за нищо на света.Не ми пукаше за Джонатън.
-Рос? Какво правиш в Мадрид?
-Амии...Дойдох при...При теб.
-При мен?
-Дап.Исках да ти кажа нещо,което вече 7 години пазя в тайна.
-Какво е то?

Той ме хвана за ръката и ме изведе на балкона.Беше някак приятно.Виждаше се целия град.Той ме прегърна.Бях с около 10 см.по-ниска от него.Главата ми беше на гърдите му,а ръцете ми обхванали ханша му. Той ме галеше по гърба.Повдигнах главата си към него.
-Виктория Питърсън! Би ли била моето момиче? Обещавам да те паза,закрилям и да бия всички подред.
-Рос...Наистина ли пропътува 1000 км.,за да ми кажеш,че искаш да бъда твоя? Не можеше ли в Барселона?
-Тук е по-специално.Е?
-Аммм...Ти си ми като брат!
-Ти си ми като сестра,ама не си.

Засмях се много високо.Прелестните му бели зъби се показаха зад алените устни.Изглеждаха мекии пухкави.Долепих моите до тях.Изтръпнах.Изправих се на пръсти.Прегрътката ни стана някак си по-силна.Когато се отделихме един от друг,продължихме да гледаме града.В момента бях щастлива,но щях да съм още по-ако на неговото място седеше Джейкъб.