Скъпи Хари,
Няма те вече в продължение на две седмици. Не мога да се справя по-добре. Момчетата се стараят да ме водят на терапия, за да ми помогнат да забравя. Но аз не мога да забравя. Главата ти покрита с пищни къдрици, начина, по който очите ти озаряват стаята, твоите зелени очи, които толкова много обичам... Ти си невъзможен за забравяне. И аз не искам да те забравя.
Разбира се, момчетата се тревожат за мен. И аз също се тревожа за себе си. Терапевтката ми е разтревожена дотолкова, че ми даде този дневник, където да мога да споделя най-съкровените си чувства. От мен се очаква да ѝ го давам всяка седмица, за да може да го прочете, но аз просто ще се чувствам ужасно неловко като го правя. Мислите ми се въртят около теб, затова си мисля, че това е причината, поради която тя иска да го прочете, за да бъде сигурна, че съм се справил с всичко това доста добре.
Но да бъда честен, аз не съм, и да, наясно съм, че тя ще прочете това. Но истината ще излезе рано или късно, нали? Тя никога не ми обясни какво по-точно да пиша, но просто аз искам да го направя. Ето затова аз ти пиша. Надявам се, че няма да възразиш. Искам да знам как ще се справя с всичко това.
Искам да ти кажа как ще бъде, когато ти не си до мен. Как ще се чувствам ден след ден... всичко ще бъде записано тук, започвайки от ден първи или по-скоро от деня, в който ти ни напусна.
