Твоето семейство беше тук. Всички бяхме там. Бях прегърнал майка ти, стараейки се да й осигуря комфорт, докато тя буквално изплакваше очите си, в опит да спре и моите. Останалите момчета се грижеха за Джема, която крещеше, отказвайки да повярва че брат й я е напуснал. Сълзите бяха навсякъде и беше трудно да се определи кои на кого принадлежат, но не ми пукаше за това.
Ние всички гледахме отстрани как беше отнесен от леглото си и сложен на нещо като носилка, покрит с бяла завивка, така че не можех да видя лицето ти за последен път.
Отказах да повярвам, че ти просто си отиде. Все още отказвам.
Ще се върнеш, нали? Или поне се надявам. Всеки е прецакан с това. Липсват ми старите неща, нали знаеш? Сега едва ли някой някога ще се усмихва.
Липсва ми усмивката ти.
