Извадих бележката ти отново днес. Беше закътана отзад на нощното ми чекмедже, в опит да я скрия от самия себе си. Но аз просто исках да видя почерка ти, да прочета думите изписани на страницата, които знаех вече наизуст и да рецитирам всичко това докато заспя.
Чувствам се виновен много повече от когато и да било и унижението започна да прониква през душата ми още веднъж. Никога не остава, но препрочитайки бележката ти отново това ме наранява по един начин, който никога не съм могъл да си представя, че ще бъде възможен до сега.
Елинор е минало, тя е вън от картинката. Не я потърсих отново, тъй като приключих с тези неща. Не мога да повярвам, че трябваше да си отидеш, за да разбера, че тя не е това, което съм искал. Ти можеше просто да ми кажеш. Аз щях да я разкарам тогава и за напред.
Трябва да ти кажа, предполагам, но не съм наясно с тези чувства в този момент. Единственото, което мога да направя е да се обвинявам. Това е моя грешка и винаги ще бъде.
