I wanna always be with you...

...тишина...

Гледната точка на Томас:

     Чух стъпки и отворих рязко очи. В стаята беше тъмно. Осъзнах, че лежа на пода, а кракът ме болеше ужасно. Изправих се леко, за да се огледам. В стаята влязоха бащите ми и насочиха пистолети срещу мен, крещейки "горе ръцете". Що за игра беше това? 

     После си спомних миналата нощ и осъзнах, че това не бяха бащите ми, а двама полицаи. Очите ми вече бяха привикнали с мрака. Погледнах ги въпросително и огледах пистолетите им - не бяха дръпнали предпазителя, пък и най-вероятно бяха с гумени куршуми. После скочих и побягнах.

     За мой късмет първата врата на която попаднах в чуждата къща ме отведе до задния двор, но за сметка на това този двор беше ограден от двуметрова ограда. Не беше нужно да се обръщам назад, за да знам, че са по петите ми. Хванах се за ръба и с няколко бързи движения се прехвърлихот другата страна, борейки се с болката в крака, когато се наложи да го измъкна от хватката на единия полицай, за да избягам. Обърнах се само за миг и видях светлосините очи на униформения, стрелкащи се насам-натам, докато се опитваше да се покатери.

     -Какво, по дяволите, става? - Зачудих се, бягайки с най-бързата си скорост надолу по улицата. След две пресечки реших, че са се отказали, но когато се обърнах, видях патрулката, спряла на тротоара до мен. Естествено - изпищях (като малко момиченце, но това не сте го чули от мен). Как беше бъзможно тази кола да е толкова безшумна? Сякаш се телепортираше... така или иначе нямах време да попитам, защото светлоокия изскочи през вратата и хукна след мен. Продължих да тичам, въпреки че това щеше само да влоши положението.

     -Защо бягаш? Спри!

Не му обърнах внимание и продължих напред. За съжаление той беше бърз и знаех, че скоро ще ме настигне, това беше неизбежно. Трябваше да измисля нещо, и то бързо!

     -Спри да тичаш! - Задъхано извика той.

     -Ти спри! Теб никой не те гони! - Извиках му аз, като обърнах глава назад, за да видя дали се е отказал вече. Тогава се блъснах в нещо, загубих равновесие и паднах върху него.

     -Том? - Каза нещото изпод тялото ми.

     -Джу?! - Възкликнах аз и се отдръпнах, а тя ме гледаще втрещено. Полицаят със стъклените очи ме хвана за рамото и стисна зъби. Патрулката, отново безшумно, се появи на средата на улицата и мъжът ме тикна вътре. Шофьорът ми сложи белезници, а през това време дочух отвън гласа на първия: