I wanna always be with you...

Всичко ще бъде наред

Гледната точка на Джу:

Мислех, че най-накрая летя, но нещо ме сграбчи за ръката в последния момент. Увиснах от ръба, махах бясно с крака и пищях, но не за помощ.

-Пусни ме! ПУСНИ МЕ ПО ДЯВОЛИТЕ!!! – виках с всичката сила, на която бях способна.

-Никога няма да те пусна да паднеш! Не разбра ли вече?! Не мога да живея без теб, идиот такъв! –Две дълги ръце ме издърпаха на покрива. Томас.

-Какво си мислиш, че правиш? – Ядосах се аз.

-Спасявам ти задника. А ти какво си мислиш, че правиш? –Развика се той на свой ред. Никога не го бях виждала толкова ядосан и отчаян.

-Аз...

След всичко, което стана, нямах нужда от някой, който да ме кара да се чувствам виновна.

-Махни се – казах му.

-Не.

-Махай се!

-НЕ! –извика, а аз го блъснах назад. Той падна и главата му се удари глухо в покрива.

Гледната точка на Том:

*22 години по-късно*

Бях седнал на мекия килим в дневната, някъде в другата стая бучеше телевизор, пуснат на детския канал. С малката Джу строяхе кули от конструктор.

О, тя беше прекрасно малко момиченце, с пъстри блестящи очи и звънлив смях, същия, като този на майка ѝ.

Лина сключваш някакъв много важен договор за фирмата си и ме беше помолила да гледам малката. Нямах нищо против, естествено. След като мъжът ѝ я заряза, когато научи, че е бременна, често идвах да помагам с каквото мога.

-Томи, виж, виж, кулата ми е по-висока от твоята – засмя се момичето, а аз се усмихнах.

-Чакай да видиш какво е голяма кула! – Заявих, но мобилния ми иззвъня и оставих конструктора на земята до мен.

-Ало? – Попитах, отдалечавайки се към кухнята.

-Томас Купър?

-На телефона. Мога ли да ви помогна с нещо? –Попитах учтиво.

-Обажда се доктор Денър. Системите на госпожица Брайън са изключени. Погребението ще се състои на 27 във...

Погледнах към малката Джуан през насълзените си очи и оставих телефона да се изплъзне от ръката ми и да изтрополи на кухненските плочки.

-Томи? –Попита детето притеснено. –Добре ли си?

-Да, мила. Всичко е наред. –Вдигнах я на ръце и я прегърнах силно. –Всичко е наред, Джу.

***

-Скачай. Щом толкова много държиш, скачай. Знаеш, че бих те последвал навсякъде –казах, когато отворих очи и видях Джуан, отново стояща на ръба. Нямах сили да се изправя.

Не чувах нищо. Няколко минути по-късно усетих как Джуан ляга на студения покрив до мен и обляга глава на гърдите ми. Прегърнах я силно с едната си ръка и зареях поглед из небето.

Момичето зарови лице в мен и тялото ѝ се разтресе от хлипове, а аз я прегърнах още по-силно.

-Всичко ще бъде наред, Джу. Плачи колкото искаш, аз съм тук, до теб. И всичко ще бъде наред...

*  *  *

Край.