I wanna always be with you...

Полет

Гледната точка на Том:

Още когато влязох вкъщи усетих, че нещо не е наред. Бащите ми ме посрещнаха на крака в хола, и двамата с притеснени погледи. Единият свали телефона от ухото си и го остави на масичката до себе си.

-Да? – Попитах, тъй като никой от тях не събра смелост да каже каквото и да е.

-Бащата на Джуан е починал тази сутрин – безстрастно отвърна татко.

Цялото ми тяло изтръпна. Казали ли са на Джу? Дали е добре? Метнах чантата си и се затичах нагоре по стълбите към стаята на приятелката си, но доведеният ми баща се обади от долу:

-Няма я. Не се прибра.

Обърнах се слисано. Нямаше ли да направят нещо по въпроса? Да се обадят в полицията може би? Един бог знае какво може да направи това момиче...

-Къде отиваш? – Попитаха в един глас, когато се запътих отново към вратата.

-Отивам да я търся!

-Не може, късно е вече. Скоро ще се стъмни.

Не можех да повярвам на ушите си. Колко безсърдечни може да са тези хора?!

-Не можете да ме спрете! Джуан е някъде там, най-вероятно сама и уплашена.

-Никой не я е карал да бяга... –Вдигна рамене истинският ми баща – Ти си ми син. Не искам да пострадаш. Оставаш тук.

-Обадили сме се в полицията и –опита се да ме успокои доведеният, но аз отблъснах ръката му и застанах лице в лице с баща ми. При други обстоятелства вече щеше да ме е ударил и да е бесен, но сега не посмя. Хвана ръката ми, когато се опитах да се отдръпна и да тръгна отново.

-Пусни ме – изръмжах. Никога не съм се чувствал по-ядосан. Адреналина бучеше във вените ми, цялото ми тяло трепереше и исках да открия Джу колкото се може по-бързо. Някакви си мъже не бяха в състояние да ме спрат.

-Томас! – Предупредително каза баща ми. –Ако излезеш през тази врата...

Не чух останалото, вече тичах надолу по улицата. Първото място, където отидох, беше пред дома на Лина. Позвънях нетърпеливо на вратата.

Момичето отвори леко, видя ме и понечи да затвори отново, но блъснах вратата силно и тя отскочи стреснато назад.

-Не искам да чувам и дума – опита се да каже, но я прекъснах веднага.

-Бащата на Джу е починал и нея я няма. Трябва да я открием...

Естесвено, от най-добрата ѝ приятелка се очакваше да зареже каквото и да прави и да се втурне след мен, но това което направи ме изненада.

-Значи сега ти трябва помощта ми, а?

-Ти сериозно ли?! –Изкрещях. Бях на косъм да се разпадна, но трябваше да съм силен, заради Джуан. Събрах си мислите и се опитах по-спокойно – Най-добрата ти прятелка е в беда. Трябва да ми помогнеш. Моля те...

Лина ме изгледа продължително. Чертите на лицето ѝ се смекчиха и ядосаното ѝ изражение се стопи, заменено от някаква дълбока тъга. Помислих си, че ще се съгласи...но тя просто се отръпна и затвори вратата.

-Не. Махай се. –Чух я да казва, а после стъпките ѝ се отдалечиха по коридора.

Целия свят ли се беше побъркал? Не може всички да са толкова коравосърдечни, нали?

Нямах време да мисля за това, просто продължих забързано надолу по улицата към старата къща на семейство Брайън.

Малкото ми останала надежда се стопи, когато видях изгасените светлини на къщата. Звънях на звънеца поне пет минути, но никой не отвори, а вратата беше заключена. Прозорците – залостени.

Сега какво?

Ударите на сърцето ми щяха да ме пребият до смърт, трябваше да се успокоя и да помисля, къде би могла да е Джу сега?

Тичах.

Тичах и след мен оставаха следи в прахта и сълзи, превърнали се в кал.

Тичах с часове.

Обиколих целия град.

Нямаше я...

Гледната точка на Джу:

Писателите обикновено изразяват чувствата си с думи. Но аз не чувствах нищо, затова не мога да ви разкажа подробно какво стана. Мога единствено да ви кажа това: Винаги съм обичала птиците.

Обичам песните им, пъстрите им крила и малките мъниста, които са очите им.

Начина, по който ме следят, кацнали на клона.

Начина, по който летят в небето, над мен, минават през облаците и се изгубват в синините.

Винаги съм искала да бъда една от тях...

И този път нямаше кой да ме спре.

Поех си дъх, затворих очи и скочих.