I wanna always be with you...

"Среща. Това-онова."

Гледната точка на Джуан Брайън

     -Какво правиш тук? –Изсъскахме едновременно. Погледнахме се с взаимна омраза, която нямах представа от къде е дошла. Но щом той ще ме гледа лошо, защо и аз да не отвърна по същия начин? Може би защото мразех да мразя някого, или просто защото едва издържах на погледа му...

     -Дамите с предимство – Ухили се само за миг той, после си възвърна сърдитата физиономия. Зачака. Реших, че няма да ми навреди, ако просто му отговоря, но преди това го огледах от глава до пети – целия облечен в черно, под коженото му яке се виждаше надпис AC/DC. Единственото бяло по него бяха връзките на обувките му, макар че и те бяха посивели с времето.

     -Идвам тук да си чета –Хладно отвърнах.

     -Какво съвпадение –Саркастично каза той. Странно е, че зад някой толкова сърдит може да се крие нотка сарказъм. Прецених, че съм му отделила достатъчно от времето си за цял ден, ако ли не за цяла седмица, затова просто се върнах към книгата.

     Очкахвах да се ядоса, задето го игнорирам, или да се засмее... не знам. Да реагира. Ала той спокойно се настани в съседното кресло с гръб към мен и отвори бялата книжка, която му върнах вчера.

     -Престани –Скара ми се след малко.

     Осъзнах, че от известно време потропвам мелодично с пръсти по твърдата корица. Спрях, изчаках го да се унесе отново в историята на четивото си... и затропах пак.

     -Спри! –Повиши глас момчето, видимо ядосан.

     -Не ми говори така –Предупредих го. –Не си кой знае колко по-голям от мен, че да си позволяваш да ми държиш такъв тон...

     -Така ли, малката? –Той се надигна в креслото, за да се изфука колко по-висок е, а аз само се втренчих в него с желязно изражение и затропах пак.

     Едното му око се присви от яд и като разбра, че не може да спечели спора, той си пое дълбоко дъх и престорено учтиво каза:

     -Стига... Моля те... –Думите като че ли с мъка се изтръгнаха от сърцето му. Свих окото си точно така, както направи той преди малко, за да го подразня, и се облегнах назад, за да си дочета главата.

     Минаха няколко минути в мълчание. За миг реших, че се е отказал да се кара с мен. И тогава го чух: