I wanna always be with you...

Всичко ще бъде наред

Гледната точка на Том:

Чаках пред вратата вече трета минута, без да получа отговор. Бях забравил колко време беше минало, откакто за последно почуках на тази врата – на стаята на майка ми. Имах някакво странно предчувстве, че това, което правя, не е правилно. Сякаш нарушавах собствените си правила, но...не ми пукаше. Трябваше да оправя нещата между мен и Джу. Исках да оправя нещата. Но тя не искаше да ми отвори вратата. И не, нямаше да нахълтам! Не бях толкова нахален, въпреки че това си беше моята къща.

-Какво? – Чу се глух глас от другата страна на вратата. Сърцето ми трепна и погледнах моментално към дръжката на вратата в очакване, но тя не помръдна. Опитах се да сдържа въздишката си и потърках притеснено ръце в черните си дънки.

-Може ли...да поговорим? – Попитах предпазливо.

Мълчание.

Имах чувството, че обмисля внимателно въпроса ми, затова не попитах отново, а изчаках търпеливо. Започнах да броя секундите в главата си.

-Не искам да говоря. –Забелязах, че гласът й беше прегракнал. Не можех да я накарам, и колкото и да ми се искаше да обсъдим нещата, но по-добре малко, отколкото нищо, нали?

-А какво ще кажеш за една разходка?

Отново никакъв отговор, но вратата бавно се открехна, и малката фигура на приятелката ми се измъкна умело през процепа, като така не ми позволи да надникна в стаята. Странно.

Погледна ме въпросително с шоколадовите си очи. Явно питаше къде отиваме. Минах през кухнята, за да взема от татко пари за ядене и да кажа, че излизаме.

Опитах се да започна някакъв разговор, но не знаех на каква тема, а твърдо отбягвах нещата, които всъщност исках да объсдя. А пък и Джуан не говореше изобщо, което малко ме натъжаваше, но не го показах. Надявам се. Затова пуснах музика и двамата просто...ами, просто вървяхме. Времето беше пирятно и...добре де, дори не обръщах внимание какво е. Мислех единствено за това какво да кажа на момичето. Защо изведнъж станах така нервен?

Все по-често бършех ръце в дънките и в черно-червената ми карирана риза.

-Джу? Аз, таковата... –запелтечих аз, защото тя се обърна и ме погледна. –Ами, искам да ти кажа нещо...трябва да ти кажа нещо.