I wanna always be with you...

Омраза?

Гледната точка на Джу:

     Влачех се бавно към вкъщи, рееща поглед из улиците. Нощта вече се беше спуснала над града, само уличните лампи стърчаха там, разпръсквайки мрака. Нямаше други хора, беше някак спокойно.

     Тананиках си последните остатъци от текста на песента, която слушах, преди да ми падне батерията на телефона. Не бях запомнила много, само откъслечни части от припева. Дори не знаех на коя група е, но държеше мислите ми настрана, което за момента ми беше достатъчно.

     Насъбраха ми се твърде много неща напоследък и бях толкова уморена.

     И гладна.

     Не се бях замислила за това през деня, но не бях хапвала почти нищо. В главата ми започнаха да се редят картини на различни ястия, десерти, сладкиши и плодови салати. И какво ли още не. Стане ли дума за храна съм голям мазохист, а с това мое въображение... имах чувството, че мога да усетя миризмата, сладкото ухание на домашно приготвен пай.

     „Ииии тя се размечта..." – Помислих си с насмешка. Странно как, но настроението ми взе да се оправя. Загледах се в плочките, по които вървях – еднакви скучни квадрати , набраздени от пукнатини и бурени. Или пък квадратите от шахматното поле.

     -Аз съм конче! –Извиках, без да осъзнавам, че говоря на глас. Чудно какво ли щеше да си помисли някой, ако ме беше видял тогава – набелязвах си една плочка, някъде напред по пътя и се опитвах да стигна до нея, движейки се като кон. Никога не съм била добра в шаха, но не ми беше хрумвало, че може да е толкова забавно, ако превърнеш улицата в поле.

     На някои плочки стигах веднага, на други се мъчих дълго време, а времето си минаваше. Песента в главата ми се смени с It's just me на escape the fate, което допълнително повдигна настроението ми. Ох, как се бях разлигавила...

     Осъзнах, че от часове подскачам като балерина по пътя към дома... и, както забелязах след време – по пътя след дома. Бях го подминала. Върнах се по обратния път, без да прекъсвам играта си, като от време на време хвърлях поглед на околността, за да не пропусна отново къщата.

     Не знам кога се прибрах, но със сигурност беше след полунощ. Луната грееше високо в небето, звездите се подиграваха на детската ми игра, а на мен не ми дремеше, ама хич!