I wanna always be with you...

∞∞∞

Гледната точка на Том:

     Вече се стъмваше, а Джуан още не се беше прибрала. Бях започнал да се притеснявам, когато чух отварянето вратата, после бавното топуркане нагоре по стълбите. А след това и тръшването на вратата на съседната стая.

     Ами ако е станало нещо?

     Трябва да ида ди видя кяк е...

     -Най-вероятно не ѝ е до теб вмомента-прошепна дяволчето ми.

     -Най-вероятно никога не ѝ е до теб – обади се и това от другото ми рамо. Виж ти, явно първото е трябвало да бъде оптимиста. Ужас...

     -Я си гледайте работата! Отивам – запътих се към стаята на мама, опитвайки се да не вдигам шум. Почуках предпазливо на вратата, и понеже не получих отговор, влязох. Много бавно и предпазливо. Не като миналия път...

     -Джу? Как си?

     Момичето лежеше на леглото, покрило главата си с възглавницата. Тялото ѝ леко се тресеше. Раницата беше захвърлена до вратата, а част от дрехите ѝ – метнати по столовете и по бюрото.

     -Какво е станало? – Седнах на ръба на леглото и протегнах ръка, да я погаля, но после се спрях. Исках да я успокоя, но ...

     Джуан промърмори нещо съвсем тихо, затова се наведох по-близо, и я помолих да повтори.

     -С Лина се скарахме... – отчаяно промълви тя и отново се сви на топка, притискайки възглавницата още по-силно към главата си.

     -Спокойно. Тя ти е най-добрата приятелка. Сигурно е просто момент, нещата ще се оправят.

     Тя все още плачеше, и не знаех какво да ѝ кажа, за да я успокоя. Никога не бях имал истински приятели и не знаех какво е да си скаран с някого от тях, но предполагах, че ѝ е много тежко.

     Най-накрая се пресегнах и дръпнах възглавницата от ръцете ѝ, после придърпах Джу в скута си и я прегърнах колкото се може по-предпазливо.

     Тя се отпусна на рамото ми и продължи да плаче. Трябваше да я успокоя...

     -Виж. Лина наистина много те цени и те обича. Нещата ще се оправят. До няколко дена няма да има и следа от тази караница. Това е нормално. Споровете правят връзките по-силни... –Имах чувството, че иронизирам собствената ни връзка (която всъщност нямахме), но не престанах да говоря, докато Джу не се успокои. Наясно бях, че повтарям едно и също и че за една вечер бях казал „всичко ще се оправи" повече пъти, от колкото през целия си живот, но сега това нямаше значение.