Новото утре

,, Миналото"

*Кати*

Измина почти година от смъртта й. Месеците се нижеха прекалено бързо. Сякаш бяха някакъв сън.

Но едно нещо винаги оставаше на ръба на съзнанието ми и не позволяваше на вината да стихне. Нито на тъгата.

Не можех да кажа на родителите си къде отивах. Те нямаше да ми позволят.

Но просто трябваше. Трябваше да го видя. Не можех да оставя нещата така.

Когато паркирах пред тях, цялата ми решителност се изпари. Ами ако никога не ми простеше? Ако ми беше прекалено ядосан? Как щях да обясня това, че не му се бях обадила нито веднъж през последната година, за да не отварям старите и понякога все още кървящи рани? Какво въобще щях да му кажа? Та аз бях започнала отначало и напълно бях забравила за тях.

Ударих волана ядосано. 

Такава съм глупачка!

Избързах сълзите си на яд и излезнах, докато все още имах кураж. Можех да го направя. Това беше най-добрият ми приятел. 

Точно така, беше, обади се едно тънко гласче, което ингорирах.

Спрях пред вратата му и си поех глътка въздух. После още една. Ръката ми висеше на сантиметри от звънеца. Трябваше само да го натисна.

Не мога!

Отдръпнах се като опарена и обвих ръце около себе си. Какво правех, по дяволите? Дори не бях сигурна, че исках да го видя, да видя какво му се е случило след смъртта на Вайълет. Но трябваше. Аз му бях приятелка.

Натиснах го силно и зачаках. Страхът стисна гърлото ми, но нямаше за кога да бягам. 

Чух стъпките му, малко преди да отвори вратата. 

Беше се променил. Много. Беше отслабнал, лицето му беше изпито, а под очите си имаше синини. Изглеждаше така сякаш не е виждал слънце и баня от известно време. Около него на талази се носеше гъста миризма на цигари. Набръчках нос.

- Здрасти, Томи - поздравих.

Той стоеше като вкаменен, гледаше ме невярващо. Ченето му беше паднало и преди да се усетя бях в прегръдките ми. Томас ме прегръщаше силно и плачеше на рамото ми. Прегърнах го на свой ред, усетила нуждата да бъда с някой, разбиращ мъката ми.

Постояхме дълго така, вкопчени един в друг и плачейки за едно минало.