Новото утре

,,Вярно ли е?"

*Томас*
Влязох в биологията с качулка, закриваща косата ми, и ръце в джобовете. Госпожа Доусън не каза нищо. Само ми кимна да сядам и продължи с урока.
Оставих качулката на главата си. Тя закриваше слушалките, с които се надявах да избягам от ужасната реалност. Забих поглед в чина и уморено закачаках края на деня.

§§§

- Хей, Блейк! - изкрещя някой зад мен.
Обърнах се да видя кой е нахалника и видях Робърт Грийн. Всяко момиче си падаше по него, а всяка мажоретка ходеше с него без да знае за конкуренцията си.
Преди три седмици най-вероятно щях да му се ухиля, да ударя юмрук в неговия и да заговорим за новата мажоретка, която Робърт ще забие или турнира по футбол следващата седмица.
Защото преди три седмици и аз бях също толкова желан и популярен, колкото него.
- Вярно ли е, че онази кукувица Вайълет Бел се е самоубила? - ухилено попита той.
За миг останах безмълвен.
След това Робърт беше притиснат към противните повръщанозелени шкафчета.
- Ако ти е мил животът, няма отново да кажеш нещо такова - изсъсках насреща му.
Очите му бяха разширени от изненада и страх. Отдръпнах се рязко от него, а той се свлече на четири крака, кашляйки.
- Копеле - просъска той, когато отново можеше да диша.
Извърнах се и го изритах в корема. И не спрах до там. Не спрах дори когато кръвта рукна. Защото не можех, а и да можех - нямаше.
Някой ме изтласка далеч от Робърт, който приличаше на кървава буца. И мъртав да беше нямаше да ми пука.
Обърнах се и си проправих път през тълпата към изхода.