Новото утре

,,Най-доброто лекарство"

*Кати*
Въртях между пръстите си гривната за приятелство. На нея беше изписано Вайълет. Що за приятелка беше, мамка му? Такава, която предпочита да ме изостави, вместо да се опита да се пребори! Бях до нея през цялото време, защо тогава тя се самоуби?!
Изритах кутията със снимки, стояща в краката ми.
Въздухът не ми достигаше, а пред мен зе спусна пелена от мрак. Имах чувството, че съм засмукана в черна дупка, недопускаща да дишам нормално.
Грабнах якето от леглото и изтичах в гаража, където взех ключовете за волвото на майка ми и влетях в колата. Сълзи се стичаха по лицето ми и ми препречваха погледа, но аз завъртях ключа и напуснах къщата.

§§§

Нямах идея къде точно се намирах. Само знаех, че е високо. Много високо.
И че съм на ръба ...
Черни облаци се бяха настанили на небето, а свиреп вятър виеше около мен.
Не осъзнавах, че треперя.
Стисках с всички сили проклетата гривна. Този прост предмет ме докарваше до лудост!
Свлякох се на колене и обвих ръка около кръста си. Риданията разкъсваха гърдите ми и се давех в солените си сълзи. Скоро заваля. Топли капки дъжд заудряха земята и мен самата.
За отрицателно време бях мокра, но не ми пукаше. Вятърът ставаше все по-силен.
- Хей! - вдигнах глава, доловила слаб вик.
Обърнах се назад и видях силует, идващ към мен. Погледът ми беше замъглен, а цялото ми тяло се тресеше.
- Хей - фигурата най-сетне стигна до мен.
Беше момче. Не можех да различа нищо повече.
- Добре ли си? - попита то.
Поклатих глава е знак на отрицание и изхлипах. Момчето ме вдигна и тръгна през дъжда. Цялото ми тяло трепереше, а зъбите ми тракаха.
По някое време стигнахме сухо място. Момчето ме остави на задната седалка на кола и ме зави с одеяло. После се качи отпред и запали колата.

§§§

- По-добре ли си? - попита момчето.
Кимнах.
Момчето ме закара в къщата си. Бях си взела горещ душ и бях облякла негова тениска и дънки, случайно по-малки. Потърках нервно длани една в друга. Гривната за приятелство не беше у мен и бях много изнервена.
Огледах момчето насреща ми добре. Косата му беше тъмно кестенява и за момент сметнах, че е черна. Но очите му ... Е, добре, очите му бяха най-чистото и кристално синьо, което бях виждала през целия си живот. И беше много красив, няма спор.
Седнах на стола, който момчето ми посочи, и обвих ръце около чашата с горещ шоколад.
-Аз съм Алек, приятно ми е - подаде ръка да се здрависаме момчето.
Поех я колебливо.
- Катина.
- Е, Катина, мисля, че това е твое.
Той бръкна в джоба си и ми подаде гривната. Усетих как въздуха излиза със свистене през устата ми. Взех гривната и надписът проблясна.
Преглътнах трудно и усетих как буца засяда я гърлото ми, но се опитах да я превъзмогна и погледнах Алек.
- Благодаря ти.
Той се усмихна и ми кимна. После отпи от шоколада, подканвайки ме да направя същото. Когато продължих да гледам чашата подозрително, Алек се усмихна и каза:
- Знаеш ли, Кати, мама винаги казваше, че шоколада е най-доброто лекарство за разбити сърца.