Новото утре

,,Училище ..."

*Кати*

За пръв път от доста време насам имах шанса да вечерям с родителите си. След онази вечер с Алек започнах да се усмихвам по-лесно. Вече не се чувствах сякаш предавам Вал, а точно обратното - спомнях си за нея, за нейното щастливо ,,аз".

Майка ми отпи от чашата с виното и ме погледна. После погледна баща ми. И синият й поглед пак хвръкна към мен.

- Кати ... Мисля, че е време да те запишем пак на училище – обяви накрая.

Намръщих се, докато осмислях чудото. После веждите ми хвръкнаха нагоре и почти докоснаха линията на косата.

- Училище? – възкликнах.

- Мила, не може вечно да се криеш. Да започнеш отначало не означава да се скриеш в нова къща, в нов град. Означава и да живееш. А училището е част от живота – обясни меко баща ми.

Направих странна физиономия. Татко беше прав, но това не значеше, че идеята трябва да ми харесва.

- Ами ... добре, предполагам – казах и набучих едно нещастно картофче на вилицата.

Майка ми въздъхна облекчено. А аз се опитах да не се поддавам на раздразнението.

Беше логично да ме запишат. Нямаше да стоя в тази къща през цялото време, нямаше как. Но да ходя на училище. Издухах един кичур коса, който ми влезе в очите и продължих да се храня, вече не с толкова голям апетит.

§§§

Задъвках притеснено долната си устна. Мислех, че съм се отървала от този навик. Беше вреден.

Паркирах волвото, което майка ми услужливо ми беше заела за първата седмица, и си взех старата, изтъркана кожена чанта, обсипана със значки.

В момента, щом се оказах извън топлата вътрешност на волвото, се почувствах оголена. За малко да изпищя, когато някой ме грабна и заноси. После мернах русата коса и сините очи на Ник и се изкикотих.

- Пусни ме, хей, Дийн! – закрещях и се заогъвах.

Той ме пусна на земята, а аз го ударих с чантата, правейки се на ядосана.

- Идиот! Изкара ми ъкъла! – изкрещях и го ударих отново.

- Добре, добре, предавам се! – той вдигна ръце и се ухили.

Нямаше как да се ухиля в отговор. Ударих го още веднъж и се обърнах към сградата. Усмивката ми бързо се стопи. За щастие Ник преметна собственически ръка през раменете ми и ме поведе по коридорите.

- Ник, въобще знаеш ли какво имам? – попитах.

- Да, имаш история, заедно с мен. Пак заповядай – той театрално се поклони, когато стигнахме пред кабинета.

Завъртях очи и влезнах вътре. Стаята изглеждаше като всяка друга стая по история, но нещо в нея ме накара да се свия от болка и страх. Силно чувство на дежа вю ме заля рязко.

Пристъпих смело в кабинета по история. Томас вървеше до мен и двамата се хилехме на някаква глупост, която беше изръсил. Направих физиономия и седнах на мястото си. Той веднага се настани на това зад мен, за да може да преписва по-лесно и да ме дразни по време на часовете.

Тогава бях толкова хлътнала, че щях да застана на челна стойка, ако поискаше.

Тръснах глава и погледнах към чиновете. Най-задния чин беше празен и аз побързах да седна на него със сведена глава.

Всички надежди, че новото начало ще е по-добре се бяха изпарили.