Новото утре

,,Някои кошмари просто не си отиват ..."

*Кати*
Алек ме остави пред нас няколко часа по-късно. Изненадах се, че в къщата не свети нито една лампа, но казах довиждане на Алек и излезнах от колата. Забелязах, че ме чака да влезна, но не чух кога е тръгнал. На масата намерих бележка.
,,Миличка, ще караме двойна смяна в болницата. Има храна в хладилника, вечеряй, моля те. Ще се видим утре, не ни чакай.
С обич, мама и татко"
Ахнах и изхвърчах през вратата, но Алек вече беше потеглил. Ядосах се и изритах малката статуетка на котка в двора ни.
- Мамка му! - изкрещях от безсилие.
Прибрах се обратно, ядосана от глупостта си. Можех да го поканя! Можех!
Разкърших рамене и си сипах чаша портокалов сок. Вечерта прекарах в леглото, докато сълзите се стичаха безмълвно по бузите ми.

§§§

Сънувах, че съм на пътя, а покрай мен се редят житни поля. Аз и Вайълет вървяхме по нагорещения асфалт. Всъшност тя вървеше пред мен, поканваше ме да я последвам и се усмихваше. Слънцето се преплиташе с косата й и се пречупваше на хиляди малки слънца.
Вървях след Вайълет и се опитвах да я настигна. Опитвах се хвана ръката й, умолявах я да спре, да ме изчака, да ме чуе.
Паднах на горещия асфалт, голите ми длани и колена се одраха. Небето над мен потъмня, слънцето се скри. Вайълет продължи да върви, викаше ме и изглеждаше объркана и самотна.
Топли капки дъжд заваляха от небето, което сякаш плачеше с мен .
- Кати? - викаше ме монотонно Вайълет и се въртеше объркана и без посока.
Отварях и затварях уста, напрягах всички сили да помръдна, да я извикам, да й покажа къде съм. Но не можех. И тя се въртеше объркана, тъжна ... изоставена, пуста.
Изкрещях с всички сили и се събудих.
Над мен видях надвесена Вайълет, тъжно усмихната и бледа. Седна до мен и ме прегърна силно. Вкопчих се в нея и се разплаках.
Липсваше ми толкова много, че чак беше непоносимо. Тази болка, която никога не си отиваше, която стискаше сърцето ми безспирно. Не можех да я нося повече ...
- Ш-ш-ш-шт - тихо промълви Вайълет.
- Вал ... Как да спра кошмарите? - прошепнах задавено.
Вайълет се усмихна и се замисли. После с много тъга в очите ме погледна и каза:
- Някои кошмари просто не си отиват ...