Новото утре

,, След мен?"

*Томас*

Кати изглеждаше добре. Не като мен. Нямаше тази болезнена острота на лицето, нито дълбоките сенки. Не беше прибягнала до някакъв вид наркотик като мен. Не, тя изглеждаше ... жива. Но беше променена.

Подадох й чашата с вода, която поиска. Изгълта я за секунди.

По лицето й още стояха сълзите от по-рано. Когато я видях да стои там, толкова неуверена, нещо в мен се счупи и имах нужда да я усетя, да я докосна. И явно тя споделяше желанието ми, защото не ме отхвърли.

- Променил си се - каза тя накрая.

- Ти също - отвърнах с небрежно вдигане на рамене.

Тя замълча отново. Огледа се критично наоколо и грабна кутията с цигари, която стоеше точно до пълния пепелник.

- Сериозно, Том? - остро попита тя. Неодобрително.

Присвих очи насреща й. И тя ли щеше да ми опява?

- Знаеш ли колко е гнусно това? - безмилостно продължи тя. - Какво ти става? Виждал ли си баня в последния месец? А слънце? Изобщо какво става с теб?

Ядосах й се.

- Стана това, че двама от най-важните хора за мен си тръгнаха непосредствено един след друг - изсъсках насреща й. - Единия се самоуби, а другия ме пренебрегна. Сякаш не съществувам.

По погледа й разбрах, че и тя се е ядосала.

- Това не е извинение да се тровиш! - отвърна ми пламенно. - Колко тъп трябва да си, за да вървиш по този път?

Стиснах зъби, за да спра набъбващите в мен думи.

- Никога не съм предполагал, че точно ти ще ми държиш сметка - остро отвърнах. Край със самоконтрола ми. - Какво се случва с теб? Човек ще реши, че си заминала на почивка. Не че си се преместила след смъртта на най-добрата си приятелка. Изобщо сещала ли се за Вайълет през тази една година, или си гледала поредното гадже?

Лицето й пребледня и чертите й се вкамениха. Бях засегнал дълбока, дълбока рана.

- Ти поне остана тук! Можеше да отиваш на гроба й, когато поискаш! Можеше да се виждаш с родителите й! Можеше да направиш толкова много неща, за да я запомниш! Родителите ми се опитаха да я изтрият от живота ми! Знаеш ли колко вечери съм прекарала сама с мислите си, защото родителите ми са поели поредната двойна смяна в болницата? Знаеш ли колко сълзи съм проляла, докато се стегна и приема, че нея вече я няма! Не си и помисляй да ме обвиняваш, че съм продължила напред и съм намирала някой, с когото се чувствам добре! - изкрещя тя на един дъх.

Никога преди не я бях чувал да крещи така, не и на мен. На бившите й - да, на родителите й - да, на тези, които я тормозят - да, но на мен? Никога. Тогава осъзнах какво е казала.

- Значи ... имаш гадже? След смъртта на Вайълет? След мен?

Това беше ужасно. Не можех да се поставя на преден план, след като знаех какво изпитва и бях захвърлил чувства й в лицето й. А после бях тръгнал с най-добрата й приятелка.

Кати се засмя горчиво.

- Извинявай? - гласът й звучеше на прага на истерията.

- Чу ме - остро казах.

Тя ме погледна невярващо.

- Наистина ли каза това? След теб? Да, Томас, след теб. Особено след като през всичките тези години знаеше как се чувствам! Да, определено след теб. Ти избра Вайълет, нали така? - не ме изчака да отговоря, просто продължи да крещи, - Как може да си такова себично копеле? След всичко, което направих, за да може ти и Вал да бъдете щастливи? Как може все още да мислиш само за собствения си задник? Майката ти се поболява от тревога, изключи ли са те училище, цялата шибана къща смърди на рак и цигари! От къде на къде трябва да се затворя в ковчег на тъгата, след като ти ме отхвърли? Мога да излизам, да виждам, да общувам и да правя още куп неща, с когото си искам!

Тя се приближи към мен. В очите й горяха хиляди емоции, но на преден план беше изпепеляваща ярост.

- Изобщо не си и помисляй отново да ми държи сметка за това, разбираш ли ме - просъска тя, забивайки пръст в гърдите ми.

- Прекрасно те разбирам, Кат - изсъсках аз.

- Добре тогава, Том. Радвам се, че поне за едно нещо се разбрахме.

Тя грабна чантата си и кутията цигари, която метна директно в кошчето. На вратата се обърна и ме изгледа от горе до долу.

- Тя имаше рак, Томас. Рак на белите дробове. Заради цигарите.

После излетя през вратата, оставяйки ме по-сам, от колкото съм бил през целия си живот.