Over again (sequel to Strong)

Chapter 1

Harry's POV

December 1st. 2014

- Здравей, Хари! – Кайла каза щастливо, когато влезе в стаята ми, поставяйки картата. Кайла беше медицинската ми сестра в психиатричната болница. Всеки тук има такъв възложен човек. Да, така е, аз бях преместен от психиатричното отделение на това място, в покрайнините на Мълингар.

- Как се чувстваш? – тя ме попита мило, сядайки на леглото ми, ирландския ѝ акцент прозвуча.

- Добре. – казах и погледнах към скута си и белите си панталони. Бяха в тон с бялата тениска, която носех. Всеки пациент носеше това нещо, с разликата, че имената ни бяха записани в края на тениските. Усетих пръстите на Кайла да премахват къдрици от челото ми и се отпуснах от докосването ѝ. Доста ѝ се възхищавах. Не, не по този начин, тя беше в началото на четиридесетте така или иначе. Само Луи може да запълни празнината в сърцето ми. Луи.. неговото лице се появява често в съзнанието ми и аз копнея да го докосна, да го целуна, да му покажа колко много означава за мен, колко много съжалявам. Но не мога. Бях затворен в Ада.

- Време е да си вземеш лекарствата. – Кайла изведнъж казва, изкарвайки ме от мислите ми. Въздъхнах и се загледах в белите таблетки, които тя постави в дланта ми. Пет месеца стоях тук и всеки ден беше едно и също. Лекарства, терапия, визитация от докторите, още лекарства, дори повече лекарства.. мразя ги. Въпреки това ще призная, че това помага, за да задържи гласа далеч. Започнах да го чувам все по-малко и по-малко и моите съмнения, както и налудничави мисли започнаха да изчезват. Но когато си помислих това...

„Здравей, Хари. Мина доста време. Колко дълго беше? Около седмица, мисля? – замръзнах, раменете ми се напрегнаха. Не, не, не, не, не!

„Вземаш лекарствата си, виждам? Знаеш, тези напомняния от времето, когато Луи се опита да се самоубие. Опитът за самоубийство, към който го подтикна, ти не беше там да го спреш, защото беше навън да празнуваш." - затворих очите си и усетих тялото си да трепери.

- К-кайла.. той се върна отново.. – прошепнах, отваряйки очите си, за да я погледна докато дишането ми се учестяваше. Тя знаеше какво да прави в тези ситуации. Тя леко обхвана лицето ми с ръцете си, пръстите ѝ преминаваха върху задната част на главата ми успокоително.

- Добре си, Хари. – тя започна бавно, гледайки ме право в очите.

- Той не е истински. Просто е част от съзнанието ти. Не може да те нарани, не може да те накара да направиш нещо, което не искаш. Поеми си дълбоко дъх, миличък.. това е.. дълбоки вдишвания. – веднъж спрял да треперя, тя ми се усмихна мило, придърпвайки ме в обятията си. Усетих сълзите, които падаха от лицето ми върху сините ѝ дрехи. Тя разроши косата ми разсеяно, карайки ме да се отпусна.

- Защо не приключиш с лекарствата си и ние можем да говорим с доктор Уилям за това, хм? - можех само да кимна, поставяйки хапчетата в устата си и преглъщайки ги така.