Over again (sequel to Strong)

Chapter 4

Niall's POV

December 3rd, 2014

- Маура! – Джей възкликна докато майка ми ги въвеждаше вътре извън студа навън. Джей и Марк ще останат тук за тяхното месечно посещение на Луи. Майка ми ги придърпа в прегръдка, вземайки палтата им.

- Как си, скъпа? – тя попита, закачайки палтата в близост до вратата. Двамата се усмихнаха слабо.

- Добре сме, предполагам. Просто искаме нашият Луи да се върне у дома. – майка ми се усмихна тъжно, привеждайки ги до дивана, където седях. Огънят пращеше в камината, осигурявайки топлина и комфорт, виждайки снега отвън. Тогава тя грабна куфарите им и започна да ги привежда надолу по коридора.

- Маура, ние можем да ги вземем тези. – Марк каза, изправяйки се.

- Глупости!- тя отвърна без да се обръща. С въздишка той седна долу, Джей се приближи до него.

- Упорита е твоята майка, нали? – той се засмя слабо,гледайки ме. Усмихнах се.

- Да, знам го. – когато той отвори устата си да проговори, баща ми влезе в стаята.

- Марк! Джей! Как сте? – настроих се към баща ми, който завърза кратък разговор с тях, а аз извадих телефона си, който вибрираше в джоба ми.

От: Пейн

Хей приятел, как е коляното ти?

Усмихнах се. Лиам и Зейн ми пращаха такива съобщения често.

До: Пейн

Ако трябва да съм честен приятел, болката е малка, хаха.

От: Пейн

Ти си идиот.

До:Пейн

Хайде де, харесва ти.

От:Пейн

Ти си ирландец с късмет.

От:Пейн

По дяволите, игнорирай играта на думи.

До: Пейн

Олеле, какво стана с езика, баща дайрекшънър?

От:Пейн

-.-

Засмях се тихо на себе си, плъзгайки телефона обратно в джоба си. Грабнах патериците си и се изправих от мястото си на дивана. След операцията на коляното ми миналата година и след няколко месеца с патерици, докторите ме изчистиха, казвайки ми, че съм добре. Но няколко месеца след като Луи и Хари заминаха, проблемите с коляното започнаха да се появяват отново.

Ретроспекция:

Август 23, 2014г.

- Найл! Вечерята е готова!

- Идвам, мамо! – бавно се изправих от дивана като внимавах с коляното ми. Последните няколко дена ме болеше и честно това почваше да ме притеснява. Докторите бяха казали, че повече няма да ми създава проблеми. Влязох внимателно и бавно в кухнята. Майка ми ме погледна разтревожено докато се облягах срещу рамката на вратата.

- Коляното ти още ли те тревожи? – простенах, кимвайки.

- Найл, мисля, че трябва да отидеш и да се прегледаш. – тя каза докато бавно отивах към масата. Баща ми отдели поглед от вестника, който четеше, същата разтревоженост имаше и върху неговото лице. Докато ръката ми придърпваше един стол, аз случайно изместих тялото си и цялата тежест падна върху коляното ми. Остра болка се разпространи по крака ми и аз изплаках, свличайки се на земята.

- Найл!! – майка ми изкрещя, коленичейки до мен. Очите ми бяха затворени, а лицето изкривено от болка.

- Това е! Отиваме в болницата! – не протестирах, изцяло концентриран бях в това да проклинам болката в коляното си.

- Боби, повикай линейка. – чух майка ми да нарежда.

Край на ретроспекцията.

След като патериците бяха нагласени под ръцете ми се чу почукване на вратата.

- Аз отивам. – казах, отправяйки се натам бързо.

- Бъди внимателен, Найл. – баща ми ме предупреди, гледайки ме внимателно. Завъртях очи.

- Татко, добре съм. Голям мъж съм. Мога да се грижа за себе си. – казах и отворих вратата. Ченето ми увисна, когато видях кой стои там.

- Здравей, Найл. Как си?