Over again (sequel to Strong)

Chapter 3

Louis' POV

December 4th, 2014

- Здравей, Бу беър. – майка ми възкликна докато влизаше в стаята ми, ръцете ѝ бяха разперени за прегръдка. Оставих книгата, която четях долу и прибягах към нея за прегръдка. Не знаех, че тя ще дойде да ме посети днес и сега бях както щастлив, така и изненадан. Майка ми и баща ми се върнаха в Донкастър с брат ми и сестрите ми след като ме настаниха в центъра. Но те и двамата летяха два пъти в месеца,за да ме видят. Когато го правеха, Маура (майката на Найл) с удоволствие ги приютяваше в къщата си и те не трябваше да стоят в хотел. Тогава те щяха да шофират един час, за да дойдат до центъра. Когато родителите ми не можеха да ме посещават, Найл и семейството му го правеха, тъй като живееха близо. Те бяха обещали на майка ми да ме държат под око и семейство Хоран никога не разрушиха обещанието си. Мамка му, Маура на практика беше и моя майка. Тя беше и на петимата от нас, третирайки ме като един от собствените ѝ синове.

- Как е бебето ми? – майка ми попита като се наведе и обхвана лицето ми с ръце. Усмихнах ѝ се, отпускайки глава назад от докосването ѝ.

- Добре! – отговорих правдиво, гледайки зад нея.

- Къде е татко? – попитах, не виждайки го. Тя се засмя.

- Той идва. Момичетата му се обадиха и той е отзад на телефона. – сърцето ми потъна. Не бях се чувал със сестрите си откакто те дойдоха последния път да ме посетят. Да съм честен, бях уплашен да им позвъня. Уплашен от това, което те ще ми кажат. Не исках да чувам тъжните им гласове. Това беше последното нещо, което исках. Майка ми видя как физиономията ми се смени и ме придърпа в прегръдка.

- Скъпи, защо не им се обадиш? Липсваш им... - въздъхнах, увивайки по-силно ръце около нея.

- Не мога да понеса да ги чуя толкова тъжни, мамо..

- О, Луи... – момент по-късно вратата се отвори и татко влезе вътре. Усмивката му заблестя щом ме видя и се приближи, увивайки ръце около и двама ни.

- Луи, сестрите ти се обадиха и те искат да говорят с теб. Те не приемат „не" като отговор. – засмя се. Очите ми примигнаха надолу към телефона в ръцете му, виждайки как на екрана беше изписано входящо обаждане. Момичетата явно бяха чули какво татко ми каза, защото момент по-късно аз чух групово „Луи!!", идващо от телефона. Татко плъзна телефона в ръката ми, извеждайки майка ми тихо от стаята. Когато вратата беше затворена аз въздъхнах, поставяйки го на ухото си.

- Здравейте? – казах

- Лу! – те извикаха отново и аз потреперих при шума в ухото ми.

- Хей, как сте момичета? – попитах, сядайки на леглото. Премахнах разсеяно конеца, който висеше от тениската ми.

- Добре сме! – една от близначките изчурулика и аз се усмихнах на прякора. И двете ме наричаха така, когато разговаряхме.

- Липсваш ни.. – чух Лоти да казва тъжно. Усетих как сърцето ми се разби на две. От това се страхувах. Родителите ми бяха казали на Лоти и Физи къде всъщност бях и какво се беше случило, тъй като те са достатъчно големи, за да разберат. Те бяха казали на близначките, че аз просто не се чувствам добре и съм останал при докторите за известно време. И малките близначки очевидно не са достатъчно големи, за да осъзнаят, че аз дори съм си отишъл.

- Липсвате ми момичета също..

- Как се чувстваш? – Физи попита, разбиращ тон се долавяше в гласа ѝ.

- Добре съм всъщност. Докторите ми помагат много.

- Обичаме те, Луи.. – Лоти каза. Усмихнах се слабо.

- Знам. Обичам ви всички също.