Over again (sequel to Strong)

Chapter 17

Louis' POV

December 24th, 2014

Обикалях наоколо и изглежда, че това е седмия ъгъл, към който отивах, краката ми пулсираха под мен. Погледнах зад мен и въздъхнах от облекчение, когато видях, че не ме преследват. Бях ги изгубил.

- Офф. – когато обърнах главата си назад  се сблъсках с някого. Погледнах нагоре и видях охранителя, който беше застанал пред мен.

- И къде си мислеше, че отиваш? – попита бавно с ръце на ханша си. Устата ми се отвори и затвори докато търсех отговора в мозъка си.

- Аз ъ.. търсех предния вход. – той присви очи,жестикулирайки ми да се изправя.

- Защо бягаш? – бавно се изправих на треперещите си крака, хапейки устната си нервно. Погледът му ме огледа отгоре надолу и той поклати глава.

- И къде ти успя да смениш дрехите си? – попита, улавяйки рамото ми.

- К-какво? – той ме игнорира, дърпайки ме по коридора и аз започнах да се паникьосвам.

- Къде ме водиш? Пусни ме! – опитвах се да освободя ръката си, но той беше много силен.

- О, не, ти няма. Идваш с мен.

- Сестра Кари. – той възкликна, когато жената се появи от ъгъла. Тя се усмихна топло, но се намръщи, когато ме видя.

- Кой е този, Ник? – той въздъхна и ме приближи към нея, за да ме огледа по-добре.

- Един от пациентите, който се опита да избяга. – сърцето ми просто спря. Той си мислеше, че съм пациент тук. Сестрата сбръчка вежди и се приближи по-близо до мен.

- Не мисля така, Ник.. никога преди не съм го виждала.. какво е името ти, скъпи? – зяпнах я с ококорени очи.

- Това е голямо недоразумение. Аз не съм пациент тук. – тя кимна утвърдително, давайки ми топла усмивка.

- Съжалявам за това с Ник. – тя плъзна очи към него, за да му даде остър поглед. Той трепна и освободи ръката ми.

- Съжалявам господине. – той започна, но беше прекъснат от викане в края на коридора.

- Луи! – очите ми се разшириха и аз видях как майка ми върви към нас. Обърнах се към сестрата.

- Имам предвид, че не съм пациент тук, но се нуждая от помощ. – пледирах и я хванах за тениската. Време да започна шоуто. Свлякох се на земята и поставих глава в ръцете си.

- Махнете го оттук! – извиках, мятайки се по пода.

- Госпожо, отстъпете назад. – Ник каза, отблъсквайки майка ми назад.

- Това е моят син! – сестрата взе телефона окачен на колана си и каза няколко думи по него преди да коленичи до мен.

- Штт, ти трябва да се успокоиш.. ние ще ти помогнем..

- Госпожо, ние ще се грижим добре за сина ви, той ще бъде добре.- тя каза, гледайки към майка ми. Майка ми също я погледна.

- Но той не е луд. Той лъже! – изпуснах писък, затваряйки очите си.

- Госпожо, вашият син очевидно се нуждае от помощ. – секунди по-късно други три сестри дойдоха при мен, помагайки ме да стъпя на краката си. Те ме приведоха надолу по коридора и зад ъгъла докато аз се усмихвах на себе си. Добра работа, Луи.. добра работа..