Over again (sequel to Strong)

Chapter 15

Niall's POV

December 24th, 2014

Имах лошо усещане. Наистина, наистина лошо усещане. Нещо не беше наред. Дори след като Луи и родителите му си отидоха стомаха ми не спираше да се бунтува. Нещо голямо предстоеше да се случи. Трябваше да кажа на родителите на Луи какво ми е казал, че той все още иска да види Хари след всичко, което стана. Но не го направих. Аз..

- Маура!! Маура, помощ!!! – мислите ми бяха прекъснати от внезапно удряне по входната врата, предизвикващо ме да подскоча. Майка ми прибяга през стаята и надникна през завесите.

- Джей? – тя прибяга до вратата, отваряйки я. Сняг нахлу вътре от виелицата, която се вихреше навън и вятърът подсвирна звучно. Вратата беше затворена след като Джей и Марк пристъпиха вътре, Джей на практика колабира в ръцете на майка ми.

- Какво се е случило? Къде е Луи? – майка ми попита трескаво, въвеждайки ги вътре, за да седнат на дивана.

- Н-ние, ние бяхме на път да хванем полета си, но Луи промърмори нещо от сорта на „н-не съм способен на това" и той просто си тръгна!! – Джей хленчеше и сълзите ѝ се стичаха надолу по лицето.

- Трябваше да разбера, че се опитва да направи нещо. Този нещастен идиот! – извиках, тръшвайки чашата си върху масата. Чаят се разля, но не ми пукаше. Всички обърнаха главите си към мен.

- Найл, за какво говориш? – майка ми попита с разширени очи. Прокарах треперещата си ръка през косата, дишайки дълбоко.

- А-аз не знам... той каза нещо от сорта, че трябва да види Хари отново и че иска да му помогна. Но аз му казах не и той се ядоса.. трябваше да разбера, че той се опитва да направи нещо. – Джей и Марк се спогледаха с разширени очи.

- Сейнт Ломънс.

Louis' POV

December 24th 2014

Пристъпвах изтощено по тротоара, снега наваляваше. Имах само едно тънко яке отгоре и както предполагате то не ти предлага много защита от студа. Поставих ръце върху устата си, издишайки срещу тях и ги протрих една в друга, опитвайки се да ги затопля. Присвих очи, опитвайки се да видя нещо от снега. Спрях.

- Диана? – извиках срещу силните ветрове.

- Луи, това ти ли си?

- Да. – тръгнах по снега, петното, което виждах преди малко се избистри.

- Какво правиш тук? – попитах. Тя се закашля.

- Щях да те попитам същото нещо. Мислех си, че ти ще летиш тази вечер до Донкастър със семейството си.

- Трябва да го видя.. – тя се беше втренчила в мен, очите ѝ търсеха лицето ми.

- Дори след всичко, което той ти направи? – попита тихо.

- Обичам го...

- Хайде тогава! – тя ме изгледа и грабна ръката ми, дърпайки ме в посоката откъдето бях дошъл.

- К-какво?

- Помагам ти да го видиш. Ти очевидно не знаеш накъде отиваш. Беше се отдалечил от болницата. – тя се засмя, привеждайки ме напред. Засмях се тихо, позволявайки ѝ да ме води надолу по улицата.

- Какво правиш тук между другото?

- Прибирах се от работа, бях тръгнала за към вкъщи.

- О, съжалявам.. сигурен съм, че ти трябва да си вкъщи, а не на студа..

- Знаеш ли какво, Луи?

- Какво?

- Бих ти помогнала един ден.

***

- Ще те чакам тук.

- Диана, не е нужно да правиш това, аз.. – бях прекъснат от нейното помахване с ръка и тя се настани на столовете в чакалнята. Въздъхнах победен. Тръгнах към бюрото, ръцете ми бяха пъхнати в джобовете. Възрастна жена отмести погледа си от компютъра и ми се усмихна.

- Как мога да ви помогна?

- Тук съм да видя Хари Стайлс.

***

Бях въведен в огромна стая за посетители с прозорец откъдето може да видиш коридора. Стоях от десет минути насам, нервно тропах с крак за компания. Прокарах треперещата си ръка през косата ми, затваряйки очи.

- Луи!!! – подскочих при вика, после примигнах от внезапното удряне по прозореца. Обърнах глава към тази страна, сините ми очи срещнаха неговите зелени.

- ЛУИ!! – станах от седалката и тръгнах към вратата, отваряйки я.

- Не!! – замръзнах, двама мъже носеха борещият се Хари, който започна да се бори още повече, когато ме видя в коридора. Тръгнах да бягам към него.

- Господине, отстъпете назад.

- Просто ми позволете да поговоря с него за минута.

- Той трябва да отиде първо до спешното. – тогава видях кръвта, която покриваше ръката му. Почувствах се замаян от всичко ставащо. Не можех да гледам гледката на кръв. Най-вече, ако идваше от човек, когото обичам.

- О, Господи.. – промърморих, затваряйки очи. И тогава припаднах.