Over again (sequel to Strong)

Chapter 16

Louis' POV

December 24th 2014

- Син на кучка.. – простенах, отваряйки бавно очи. Главата ми пулсираше бързо, карайки ме да потрепервам.

- Господине? Господине, добре ли сте?

- Ъ.. какво? – замъгленото ми зрение бавно се избистри и аз видях един от лекарите преди той да се надвеси над мен.

- Добре ли сте господине? – аз бавно се изправих в седнало положение на малкото легло.

- Ъм.. да.. къде съм? – промърморих, разтривайки слепоочията си.

- Спешното. Вие сте тук в болницата всъщност.

- Колко време съм бил в безсъзнание?

- Около час и половина.

- Час и половина?- станах бързо от леглото. Къде е бил Хари? Добре ли е бил? Усетих как ми се завива свят от внезапните движения и се олюлях нестабилно на краката си. Това беше, когато чух познатото: „Уау, ето къде си самоубиецо". Диана. Мъжът ме накара да седна обратно на леглото и аз гледах как тя минава зад него. Усмихна му се и му кимна преди да излезе.

- Господи, Луи, всеки път, когато те видя ти припадаш. – тя се засмя и седна до мен. Дадох ѝ слаба усмивка.

- Не мога да гледам кръв.. –тя се засмя, поклащайки глава.

- Да, те ме уведомиха какво се е случило. – замлъкна и тишината ни обгърна. Гледах как лекаря обикаля из стаите, навестявайки останалите пациенти.

- Добре ли си? – тя прошепна тихо и ме потупа по гърба. Въздъхнах, гледайки към скута ми.

- Добре както след като всеки, който е видял... той просто изглеждаше толкова.. – затърсих правилната дума, не знаех как да опиша как той е изглеждал.

- Той изглеждаше толкова... не като Хари. – казах накрая, затваряйки очи.

- Луи Томлинсън!! – подскочих, когато силен глас прозвуча, цялата стая утихна. Всички глави се обърнаха към вратата и кръвта ми замръзна.

- Мамо.. – промърморих, дишайки тихо. Лицето ѝ беше смесица от гняв и тъга, когато тя дойде и ме хвана за китката.

- Върви в колата. Сега!! – изплаках, когато тя издърпа ръката ми, изправяйки ме на крака.

- Майко, спри! – замолих се, когато тя ме задърпа грубо към вратата. Не, все още не съм говорил с Хари.

- Господин Томлинсън. – Диана опита, бягайки след нас по коридора, където баща ми стоеше с безизразен поглед.

- Ти си в голяма опасност Луи Уилям. – майка ми изпищя. Кръвта ми се свари и аз отскубнах китката си от ръката ѝ.

- Не съм дете, майко. Просто спри. – тя се обърна, за да ме засече.

- Аз съм ти майка!

- Аз съм голям мъж, по дяволите! Мога да се грижа за себе си.

- Добре, ти очевидно не можеш Луи. Ти се опита да се самоубиеш. – тя изплю. Замръзнах, ръцете ми се свиха в юмруци.

- Няма да си тръгна преди да съм говорил с Хари. – извиках, игнорирайки последния ѝ коментар.

- Да. Ти. Ще. Той е чудовище.

- Той просто се нуждае от помощ, майко. Аз.. аз го обичам. – прошепнах последната част сякаш молейки се.

- Господи помогни ми, Луи аз ще те върна отново в изправителния център. Ще им кажа, че имаш хапчета в чантата или пистолет. Ще кажа, че ти продължаваш да говориш за това как ще се самоубиеш. Всичко ще направя, за да те държа далеч от това чудовище. – тя извика заплашително.

- Ти ще го направиш по лесния начин.. или по трудния. Как ще бъде? – бавно плъзнах поглед към баща ми, след това към Диана, която имаше на лицето си шокирано изражение и отново към майка ми. Подсмихнах се.

- Добре, майко.. надявам се, че си тук за преследването. – и с това аз се обърнах и тръгнах надолу по коридора.