Over again (sequel to Strong)

Chapter 21

Niall's POV

December 25th 2014

Силната антисептична миризма изпълни носа ми и аз легнах объркан и дезориентиран върху белите чаршафи, покриващи леглото. Какво аз дори правя в болница? Главата ми пулсираше болезнено и паниката премина през мен, когато се опитах да напрегна мозъка си, опитвайки се да разбера защо съм тук. Звуците до мен се увеличиха заедно с туптенето на сърцето ми, което биеше срещу гърдите ми. Момент по-късно сестра влезе в стаята, бързо погледна защо звуците са се задействали преди да погледне и към мен.

- Господине, вие трябва да се успокоите. – тя каза, думите падаха като мед от устата ѝ. С тази скорост сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, когато видях колко хубава всъщност тя беше. Езикът ми мина по напуканите ми устни, когато тя се надвеси над мен, проверявайки кабелите омотани около тялото ми. След като коригира всичко аз успях да видя табела закачена на синята ѝ дреха.

- Лили.. – промърморих, името се плъзна само по езика ми. Тя ме погледна, усмивка разкраси лицето ѝ.

- Лили Джеймс. – тя потвърди, кимвайки ми.

- Найл.. – издишах, очите ми търсеха нейните зелени. Тя се засмя тихо на себе си, постави кичур от дългата си къдрава и руса коса зад ухото си.

- Знам. – усмихна се, натискайки клипборда. Когато просто отворих устата си, за да проговоря аз бях прекъснат от сърдит глас идващ от вратата.

- Господин Хоран, радвам се да видя, че сте се събудили. – възрастен мъж с бяла престилка връхлетя в стаята, ръцете му бяха зад гърба.

- Аз съм доктор Гилър. – каза грубо, постави ръката си върху рамото ми. Кимна на Лили.

- А това е сестра Джеймс.

- Мога ли да попитам защо съм тук? – попитах, гласа ми беше тих и дрезгав. Докторът погледна към Лили със загрижен поглед, явно задаваше мълчалив въпрос с очите си. Паниката започна да ме обзема отново и аз повторих въпроса си пак. Този път по-силно.

- Защо съм тук? – доктора си пое дълбоко въздух, обръщайки се към мен с тъжни очи.

- Господин Хоран...открихме костен тумор в коляното ви. Не разбирам как предишните ви доктори не са го забелязали преди предвид това, че е толкова голям..също е засегнал нервите ви и кръвните съдове... ние... ние трябваше да го ампутираме незабавно.

Harry's POV

December 25th 2014

Видях го на ъгъла, там имаше снимка на теб.. без съмнение в съзнанието ми имаше картина на теб.. лежа там сам върху легло от стъкла.. леглото никога не е направено за двама- пеех тихо на себе си, колената ми бяха приближени до гърдите докато седях по средата на леглото. Не мога да разбера как всичко е било сън..той беше.. той беше точно в ръцете ми. Аз го УСЕЩАХ по дяволите. Горещи сълзи започнаха да се стелят по лицето ми и аз ги избързах бързо. Не само бях сам.. бях сам на Коледа и всички празници. Ваканция, която трябваше да бъде споделена с хора, които най-много те обичат,но аз бях сам в тази тъмна стая.

Сълзите отново започнаха да се стичат по лицето ми, когато си помислих за това сега, Луи и аз щяхме да бъдем вкопчени до огъня, пиейки горещо какао, което той щеше да настоява да направи. Дори и двамата да знаехме, че няма да го довърши. Той просто харесваше да загребва навън разтопените маршмелоу, които бяха най-отгоре с лъжицата си. Усмихнах се наивно на спомена , треперещите ми пръсти преминаха по бузите ми. Представих си Луи облечен в пуловерите ми с нищо друго освен чифт боксерки отдолу. Той на практика може да плува в тях, тъй като обикновено са с номер по-големи за него, по принцип му стигат до средата на бедрото, ръкавите са прекалено широки за ръцете му. Винаги обичах да го виждам облечен в моите дрехи, защото изглеждаше толкова малък и гушлив в тях.

„Но ти съсипа това, нали?" – игнорирах гласа в главата ми и въпреки това продължих да си припомням наивните спомени през всичките Коледи с Луи, които споделяхме заедно. Засмях се тихо, когато си припом-

„Няма смисъл от припомняне. Той не те обича така или иначе" поех си дълбоко дъх, затваряйки очите си, готвех се да изпратя гласа на далеч.

- Моля те.. – прошепнах разбит, ръцете ми бяха поставени на ушите. Погледнах нагоре със замъглени очи, когато чух вратата да се отваря.

- Хари? – сестрата подаде главата си вътре, усмихвайки ми се. Кимнах в потвърждение, гласът премина в шепот в съзнанието ми.

- Има някой, който иска да те види. – и с това тя отвори вратата широко. Ридание се откъсна от гърлото ми, държах ръцете си очаквателно, зрението ми се замъгли. Той се втурна към мен, придърпвайки ме към себе си и заравяйки нос в косата ми, пръстите му отместиха къдриците ми назад.

- Мислех си, че никога няма да те видя отново.. – изграчих, ридаейки срещу тениската му.

- Штт.. аз съм тук сега... тук съм..