Unexpected summer (with Luke Hemmings - 5sos)

25.

1 ден :

Любов.
Това е единственото, от което се нуждаех сега.

Омраза.
Нещото, което изпитвам към себе си от доста време насам.

Желание.
Люк.

Надежда.
Това, което вече не съществуваше.

***

3 ден :

Безсъние. Гладуване. Самоомраза.

***

5 ден :

Самота. Пренебрежение. Неяснота. Нежелание.

***

8 ден :

Депресия.

***

Започнах да уча в университет в България. Не ми харесваше. Не исках. Кати и Лив учеха в друг университет близо до този. Мел беше в същия като мен, но това не променяше особено много нещата.

Подминавах я, въпреки труда й и на всички останали да ме върнат към предишното ми "Аз". Но безуспешно. Не намирах за нужно да ги безпокоя. Не намирах за нужно да им пиша, обаждам и да контактувам с тях както преди. Все още ги обичах и все още те бяха най-добрите ми приятелки. Но не мога да им позволя да бъдат част от тази моя промяна - само и единствено за тяхно добро.

***

С нашите не поддържаме такава постоянна връзка. Почти не си говорим, макар и по цял ден да сме в една и съща къща.

Пращаха ме на психолог. Не мина кой знае колко зле. Психологът каза, че съм единственият човек, който нямал желание да сподели какво му е и общо взето каза на нашите, че е безсмислено и че вече не искаше да ходя при него.

А колкото до Люк - нищо. Нищо, нищо и пак нищо. Честно казано вече не ми и пукаше, че има вероятност това "нищо" да продължи завинаги.

Колкото до останалите от групата - пишем си почти постоянно. Но вече все едно ми пишат, само за да проверят дали съм жива. Ами да, жива съм. Но не за дълго.

Странно ли е, че вече нищо не намирам за смислено? Че от такъв позитивен човек, се превърнах в мрачна дупка? Кажете ми... не е ли странно, че тази история от толкова детско-филмирана и светла, се превърна в "Дневник на депресарката Рони"?

Сигурно и вие сте си задали такъв въпрос. Да... да, странно е. Самата писателка го признава.

Живота те променя. Всички твои действия, последвани от действията на другите те променят. И следователно всичко, което правиш се променя.

Не можете да кажете обаче, че съм просто една депресирана  кучка-тийнейджърка. На 20 съм. Знам какво е живота. Знам какво означават чувства. Знам какво означава да си умрял душевно, но фактически сърцето ти все още да тупти.

Люк. Той беше само един урок. Урок, който имаше за цел да ми покаже какво е правилното решение и какво всъщност се крие зад маската на света.

Реших да ви спестя доста неща. Цял месец мъка. Започна, когато 5SOS започнаха да се прочуват. От там започнаха да се качват снимки на Люк с момиче. Люк пиян. Люк напушен. Люк танцуващ в бар с момиче или Люк натискащ се с момиче.

И това ме довърши. Блокирах го. Изтрих номера му. Скайпа му. Изгорих снимките, закачени по стената на стаята ми. Всичко, което ми напомняше колко беше жалък.

Защо да страдам заради него? Защо да си правя труда за човек, който така изведнъж изчезна от живота ми? Без никаква следа защо.

- Кажи ми, Люк... не помниш ли всичко, което сме преживели? Не помниш ли първите трепети, когато се запознахме? Не помниш ли как се чувстваше, по дяволите?! Не помниш ли първата ни целувка на скалата, докато пеехме и слушахме морето? Люк... кажи ми, не помниш ли всичко, което се случи на летището преди да замина? Не помниш ли песента, която изпя? Все още си я пея понякога, Люк... напомня ми за всичко, което сме правели някога, и което никога няма да направим отново. Напомня ми на теб, на гласа ти, на лекотата, с като правиш всичко. Четири месеца бяха предостатъчни да те заобичам както никой друг би те обичал, Люк. Четири месеца... Господи, мразя се... мразя всичко, което правя, заради теб. Мразя те, разбираш ли? Защото аз не... защото те обичам, толкова много. Боли. Много... да знам, че вече на никой не му пука! И на мен започва да не ми пука, Люк. Не ми пука... не ми пука... не помниш ли... - бяха думите, които повтарях шепнейки, стояща от другата страна на оградата на изоставена сграда, изправена пред гледката на града. Държах се за оградата здраво. Но в същия момент отпусках хватката си все повече и повече.

Скоро думите ми станаха толкова заваляни, че се чуваше само плач.

"Не ми пука... не помниш ли?..." - продължих наум.

Това ли беше краят? Или началото? Не знам. Вече не ми пука. Вече не съм същата Рони от преди 4 месеца. Колко бях щастлива... безгрижна... Не помниш ли, Люк?

~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~.~

Тази история все повече затъва. Е... очаквам коментари. Кажете какво мислите. Без значение дали ще е хейт или не.

- Кали хХх