Unexpected summer (with Luke Hemmings - 5sos)

26. Защо въобще си тук??

Не знам какво стана с мен... С нас. Не знам с какво заслужих тази тъга и как така Люк ме забрави толкова бързо..
Какво трябваше да направя? Да се хвърля от върха на изоставената сграда, на която се намирах в момента, или да опитам да забравя миналото.. така хубавото минало.
Въздъхнах, подшмръкнах и бавно се прехвърлих обратно зад оградата. Не знам защо не скочих.. не ме беше страх, нито не изгарях от желание да живея. Но въпреки това реших да седна на покрива на старата сграда и да загледам многобройните звезди..
След час вече бях вкъщи. Качих се в стаята си след като игнорирах баща ми и майка ми, които най-спокойно си седяха в хола и гледаха телевизия.
Проснах се на леглото си и съм заспала мигновено.
• • •
- Рони.. Рони, събуди се... - някой нежно ме погали по рамото, но аз само измънках и зарових главата си по-надълбоко във възглавницата. - Ставай бе!! - викна най-накрая.
- Оф, Катерино!! Остави ме да спя! - измънках аз, но разтърках очи и се изправих в седнало положение.
Кати се подсмихна. Беше седнала на края на леглото ми, а Иво стоеше зад нея.
Погледнах ги сънливо и повдигнах вежди.
- Мога ли да попитам защо сте тук в 2 през нощта?..
- Ще ти кажа, но искам първо да станеш, да се оправиш и да дойдеш с нас. - Кати занарежда.
- Никъде не отивам, спи ми се. - тръгнах да лягам отново, но тя ме хвана грубо за ръката.
- Седиш тук затворена от месец.. Сигурна съм, че си си поспала добре. - тя ме издърпа и отиде до гардероба да ми търси дрехи.
Измрънках.
- Точно в 2 през нощта ли се сетихте, че трябва да отидем някъде??
- Да. Точно сега. - Кати каза подхвърляйки ми някакви панталони и блуза. Облякох ги мързеливо, подпирайки се за Иво.
- Блузата ти е наобратно. - той се захили, а аз измрънках отново.
- Офф, мамка му.. - оправих се и тихо излязохме от стаята.
- Все още не мисля, че е добра идея.. Наще могат да ни чуят.
- Няма, бъди сигурна. Баща ти е захъркал, а майка ти спи с тапи в ушите- Кати каза, отваряйки входната врата.
Тъкмо щях да питам от къде знаят такива подробности, но една кола спря точно пред входа на къщата ни.
Предното стъкло се смъкна бавно и главата на Рик се показа, а по него Мелиса и Стивън.
Извъртях очи.
- Какъв номер сте ми спретнали пак?..
- Никакъв номер.. по-скоро изненада. - провикна се Мел отвътре.
- Качвай се. - отвори ми вратата Иво и аз се подчиних.
Рик запали колата и потеглихме нанякъде. Нямаше и смисъл да питам за къде, защото никой нямаше да ми отговори.
Едва различавах къщите отстрани на пътя в тази тъмнина.
Толкова ми се спеше, че светлинките от уличните лампи бяха като едно размазано петно..
- Близо ли сме? - измънках след около 15 минути пътуване.
- Направо пристигнахме. - Рик спря колата отстрани на пътя и всички започнаха да слизат от колата.
Когато дойде и моят ред, забелязах, че сме пред летището. Погледнах ги объркано, а всички имаха развълнувани усмивки на лицата си.
- Защо сме тук? Пак ли ще летим за някъде? - пошегувах се, кръстосвайки ръце.
- Не, нещо още по-хубаво ще е. - Стивън се подсмихна, хвана рамото ми и ме забута към входа на летището. Затътрих крака уморено и объркано. Защо не можеше просто да си лежа в леглото сега и да съм потънала в блажен сън...
Влязохме в голямото летище и се отправихме нанякъде, изглеждаше сякаш само аз не знаех накъде.
- Тук трябва да е. - каза малко несигурно Стивън като застанахме пред изход.
- Ъм.. Кой чакаме тук? - попитах, но никой не ме отрази.
- Самолета вече трябваше да е кацнал.. Къде се губи? - занервничи Кати нетърпеливо.
Седнах на един от близките столове и зарових глава в ръце. Въздъхнах. Не знаех какво става.. Очите ми бавно се затвориха, но точно, когато се унесох, Кати извика щастливо :
- Ето го, ето го!! Гъде се губиш бе, човек?
Вдигнах глава да видя какво става и в този момент сякаш някой ми заби нож в сърцето.. Очите ми се разшириха, сърцето ми като че ли спря да тупка за секунди, а след това пулсът ми стана непоносимо бърз.
Очите ни се срещнаха, видях самодоволната му усмивка...
Бавно станах, краката ми трепереха и едва ме носеха, а в главата ми всичко беше объркано...
- Л-люк..?? - казах почти прошепвайки.
Той постави багажа си на земята и отвори ръце, за да ме прегърне.
Приближих се, невярвайки. Той се усмихна още по-широко, а аз спрях точно пред него. Вдигнах глава да го погледна и...
В следващия момент се чу един силен и звучен шамар. Бузата му почервеня, а той ме погледна изненадано.
Всички зад мен ахнаха, явно не очакваха такава реакция.
- Рони.. защо беше това?? - той се хвана за бузата, а аз го изгледах гневно. Сякаш цялата сънливост и спокойствие изведнъж се изпариха.
- Как смееш да идваш тук след всичко, което ми причини?? - развиках се аз, а той отстъпи назад.
- 2 месеца... Никакво обаждане, никакви съобщение, качваш снимки как се мляскаш с други момичета.. А аз как да се чувствам?? - не исках да плача, но бях прекалено слаба. Хората минаваха и гледаха цирка заинтересовано.
- Ро.. Мога да обясня.. Моля те, не викай. - Люк каза тихо, разтривайки бузата си.
- Не ми трябва шибаното ти обяснение, върви по дяволите! - креснах и се приближих, готова да го ударя още веднъж, но Стивън и Иво се намесиха, хващайки и двете ми ръце и ме дръпнаха назад.
- Рони, по-тихо, ще викнат охраната. - Иво каза, но Люк заговори преди мен.
- Мога да ти обясня всичко за снимките.. Това е шоубизнес, мениджърът ни уреди фалшиви приятелки, не можехме да откажем или щеше да ни прекрати договора.. Трябваше да се преструваме пред камерите, но през цялото това време аз мислех за теб..
Извъртях очи.
- Щом толкова си мислел за мен защо не ми писа веднъж... Просто ме заряза без дори да ти пука.
- Пука ми, Рони.. не разбираш колко сме заети със записването на новия албум. Имаше дни, в които дори не можех да се добера до телефона от работа..
- Пф.. по-тъпо оправдание не намери ли?.. 2 месеца, Люк.. Можеше поне 1 SMS да ми пратиш, поне веднъж да ми се обадиш и да питаш как съм.. знаеш ли какво преживях?? Знаеш ли колко сълзи излях заради теб, а? Знаеш ли колко сили ми костваше да не се метна от оная изоставена къща? Не говорех с никой и не излизах никъде цели 2 месеца, мислех само за теб и дали си добре, докато ти целуваш и излизаш на срещи с друго момиче... Не мога да ти простя за това.. - казах и погледнах надолу, а сълзите ми мокреха блузата ми.
- Рони, по-спокойно, моля те.. - Кати почти прошепна зад мен.
- Няма да съм по-спокойна! Защо въобще го повикахте?? Само той ми е притрябвал..
- Ро, моля те.. Наистина ми липсваше, аз.. Обичам те. Не съм спирал.
Сърцето ми спря, бързо се измъкнах от ръцете на Стивън и Иво и пристъпих отново към него.
- Ти ме обичаш.. По-голям виц не съм чувала.. Забравяш ме за цели 2 месеца и после ей така ти скимва да се натресеш тук, да ме накараш да крещя пред всички и..
Не можах да продължа.. Той ме обгърна бързо с ръце и долепи устни до моите в нежна целувка.