My Heart Is Torn (Harry Styles)

Chapter 1 "Sometimes the life is unfair"

Вайълет Грийн. Ами,...да,...това съм аз! На седемнайсет години съм и... май не съм много интересна личност...е, така мислят съучениците ми. Да,... съучениците ми - хората, които сякаш прекарват цялото си време в гимназията само, за да ме обиждат и малтретират. Но нямам с кого да споделя тази мъка. Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа, когато бях на дванайсет, а баба ми, с която живеех дълго време и която беше единственото ми останало семейство почина преди два месеца, но... гледам да се справям и сама. Живея в старата ни къща, ходя на работа в един много хубав ресторант, заплатата ми е добра и... ох, кого залъгвам?! Животът ми се скапва от всякъде. И познайте кой или по-точно кои хора наливат още масло в огъня... съучениците ми Хари, Найл, Луи, Зейн и Лиам. Да, едни от разглезените богаташчета в гимназията. Как ги мразех само, но нищо не можех да направя! Когато застанеха пред мен, (вечно петимата, естествено) аз просто изключвах и се парализирах. А още по-гадното беше, че те ми бяха съседи. Родителите им не знаеха как се отнасят към мен и мислеха, че сме, цитирам Ан (майката на Харолд): „Вечни най-добри приятели още от ранни години!..." Само да знаеха какво правят синовете им и как се държат с мен, едва ли ще си мислят отново това за „...най-добрите приятели..." Но не можех да им кажа, защото не знаех какво могат да ми направят момчетата. Те бяха способни на всичко и... беше ме стах! Но такъв е животът! Просто трябва да изтрая още няколко години с тях и след това щяха да се махнат от живота ми... обаче пак ще са ми съседи! Мамка му, прецакана съм! Господи, защо все на мен?!
Днес беше първия учебен ден. Гадост! Всичките ми съученици щяха да бъдат там (ами, естествено, нали е първия учебен ден! Всички трябва да са там! Е, за онези петимата не бях сигурна, защото те често бягаха от час или не присъстваха на училищните мероприятия, но бях сигурна, че родителите им щяха да ги накарат да присъстват! По дяволите!). Е, онези идиоти не бяха единствения проблем... отново се връщаме на темата на групите, дами и господа! Към подгрупата на популярните и по-точно на кифлите, челно място вземат Ребека Сноу и послушните Ѝ кученца - Клеър Джоунс, Мериън Уилоус и Дженифър Клоус. Ребека беше най-злобната, самовлюбена и егоистична кучка от всички в тази гимназия. Без извинение за обидите, които току-що отправих по нейн адрес! Тя си го заслужава! Проблемът е, че не мога да Ѝ го кажа в лицето, защото после ще свърша пребита в тоалетните от нейните покорни горили - спортистчетата. Наистина покорни! Най-странното е, че Ребека постоянно се хвали, че е спала с всички от футболния отбор, но силно се съмнявам да е спала с Луи, Найл, Зейн и Лиам! Да, те са от футболния отбор, но господин Голямо Его (Стайлс) не участва в отбора, за да не си нарани нежните ръце. Ха, фльорца!
Облякох си една бледо синя риза с къс ръкав, тъмно сините прилепнали дънки и черните ми кецове. Прибрах косата си назад с една тъмносиня диадема, взех си чантата и тръгнах пеша. Почти на бегом минах покрай къщите на момчетата и стигнах до входа на гимназията за около пет минути. По коридорите имаше страшно много хора. Аз само навдох глава и си проправих път до класната стая.
В широката и осеяна с чинове класна стая се бяха събрали, може би, само 1/3 от класа (плюс - минус). Седнах на един от последните чинове, отворих чантата си и извадих да чета една книга. „Карибска мистерия" на Агата Кристи. Много харесвам криминални романи, а Агата Кристи е просто царица. Също много харесвах фантастични романи и други подобни четива. Тъкмо ми стана интересно какво ще се случи в книгата, когато нечия ръка шумно се стовари върху чина ми. Потръпнах и вдигнах поглед от книгата. За жалост, знаех чия беше тази ръка. Погледнах нагоре, а пред мен стоеше Хари, мазно усмихващ ми се насреща.
- Я, момчета, вижте кой е тук?!- обърна се Хари към момчетата, които бяха седнали върху чиновете си и ме гледаха.
- А-а-аз...- започнах, но от притеснение започнах да заеквам.
- А-а-аз...- изимитира ме Хари и направи уплашена физиономия, след което подло се усмихна.- Не забравяй, че трябва да ми пишеш домашните! Ако не получавам добри оценки ще ти се случи нещо страшно! Нали знаеш?!- повдигна той вежди и се подсмихна подло.
- Д-да!- сведох поглед към книгата си, но онези петимата не се и помръдваха и продължаваха да ме гледат с изпитващ и доста притеснителен поглед. Свих се на стола си и продължих да чета. Хари се приближи към мен и дръпна книгата от ръцете ми.
- Дай ми това!- каза той, а аз станах от стола си и се пресегнах да си взема книгата, но той я вдигна високо над главата ми. Идиот!
- Върни ми я!- викнах му, а той повдигна изненадано вежди и пусна книгата на земята.
- Какво?- попита той, като продължаваше да ме гледа с онзи изненадан поглед. Очите ми се разшириха от уплах.- Какво каза?- попита ме отново той.
- А-аз н-не...- започнах, но той ме хвана здраво за ръката. Гледах го уплашено в очите. Всички около нас бяха замлъкнали. Бях вцепенена. Тогава той ме зашлеви през лицето. Паднах на студения под в класната стая, като се държах за бузата. Горещи сълзи напираха да потекат по бузите ми, но ги задържах.
- Пак си помисли следващия път преди да ми повишаваш тон! Разбрахме ли се?- приближи се той до мен.
- Д-да!- отвърнах тихо, като продължавах да гледам към земята и да се държа за бузата.
- Чудесно!- каза Хари и тогава в класната стая влязоха още десетима души, сред които Ребека и клонингите й. Замъкнах се бавно на стола си и отново забих поглед в дървения чин. След няколко минутки влезе и госпожата. Мисис Питърсън - учителката по световна история. Тя ми беше любима! Наистина умееше да разказва много увлекателно. Винаги знаеше как да ти привлече вниманието, когато не я слушаш.
Мисис Питърсън огледа класа и се усмихна.
- Здравейте, ученици! Надявам се лятото ви да е било забавно!- каза тя, като усмивката не слизаше от лицето й.- Понеже днес е първия учебен ден, няма да ви натоварвам, а само ще прегледаме програмата ви , а после ще ви пусна филм за Готическия период в Английската история. Някой може ли да каже, от кога до кога е периода на ранната английска готика?- погледът й отново обходи класа.- Вайълет?- изведнъж каза тя, а аз стреснато вдигнах поглед.
- Ъм,... периода на ранната английска готика е от 1175 до 1250 година.- отговорих, с поглед забит към пръстите на ръцете ми, които се заплитаха и разплитаха.
- Браво, Вайълет!- поздрави ме мисис Питърсън, а след това настрои мултимедията, за да пусне филма.
- Ха, зубърка!- присмя се някой много тихо до мен. Рязко завъртях главата си настрани и видях, че Хари беше седнал на съседния чин. Господи, Боже мой! НЕ! Защо?! Гледах го стреснато, а след това отново завъртях главата си и кръстосах ръце пред гърдите си, но все още усещах ледения му поглед забит към лицето ми, което доста старателно се опитах да прикрия с няколко кичура коса. Чух го само как тихо се изкикоти и продължи да гледа филма.
Изтраях до края на часовете, след което бързо тръгнах към вкъщи.
- Хей, мърло, на къде?- чух нечий познат глас зад себе си, но не се обърнах, а само продължих да вървя напред. Изведнъж някой ме сграбчи за китката и ме завъртя ктм себе си. Хари. Защо ли не се изненадвам?!- Попитах те нещо!- усмихна се подло той.
- А-аз с-се п-прибирам вкъщи!- заеквах, но все пак казах едно изречение. Забих поглед в земята.
- Чудесно! Значи ще вървиш с нас!- каза той и посочи към момчетата, които седяха до него. Погледнах го очудено и едновременно стреснато.
- О, не се изненадвай! Притрябвало ни е да ходим с теб! Просто майките ни ни карат да те придружаваме до вас, защото ти се случило не знам си к'во и сигурно ти е много тежко...- започна Луи да обяснява, но Зейн го прекъсна.
- Престани, Лу!- след това погледна към мен.- Моите съболезнования, Вайълет!- каза тихо той. Аз само кимнах, след което се отскубнах от хватката на Хари и побягнах към вкъщи. Сълзите се стичаха по лицето ми. Не можех да го понеса!
Влязох в къщи и тряснах вратата. Долепих гърба си за нея и се свлякох на пода. Заплаках силно и захвърлих чантата си на пода. Защо всички се държаха така с мен? Защо трябваше да го правят? Загубих семейството си, за Бога! Защо на никой не му пукаше поне малко за чувствата ми?! Понякога ми се искаше просто да си прережа вените и да се свърши с цялата тази мъка, но знаех, че това не е начина! Все пак трябваше да има път, по който да поема, но още не знаех как да го открия!...