My Heart Is Torn (Harry Styles)

Chapter 9 "I'm not the same. I'm someone else. I'm a mistake"

Джес тръгнахме бавно към вкъщи, като по пътя не спряхме да се смеем. Тъкмо завихме към нашата улица и видяхме петте момчета седнали на стълбите на къщата на Хари. Усетих как се изчервявам от срам и наклоних глава надолу. Джес видя колко съм притеснена, сложи ръката си на рамото ми и ми се усмихна окуражително.
Двете забързахме крачка, но нямаше как да пропусна злобните нападки на Харолд.
 - Остави я, нещастник!- извика му Джес.
 - Джес, спокойно! Свикнала съм!- промълвих и се опитах да се усмихна.
 - Но не можеш да му позволяваш да те мачка така!- възрази Джес.
 - Не се тревожи! Добре съм!- допълних и докато се усетя вече бяхме пред къщата ни. Извадих ключовете и отворих вратата.
С Джес седнахме на дивана, за да си напишем домашните. Не беше много! Няколко задачи по математика и урока по география. Лесно като фасул! Ха, този израз е на хиляда години, но пак върши работа.
 - Добре! Баща ми ще дойде да ме вземе след около половин час, за да взема багажа си от вкъщи.- каза по едно време Джес.
 - Добре!- отвърнах и дописах нещо в тетрадката по биология. Мръднах ръката си по повърхността на листите и ръкава на блузата ми се повдигна.
 - Вал, какво е това?!- попита ме Джес, а в гласа й се четяха изненада, шок и тревога. Разбрах на къде гледа и веднага дръпнах ръкава си.
 - Н-нищо! Не се безпокой!- сведох глава. Тя не трябваше да ги вижда! Никой не трябваше да ги вижда! Защо, защо, защо?!
 - Т-ти да не се режеш?!- почти извика Джес.
 - А-аз н-не! Т-това беше преди!- заеквах от притеснение. Усетих как очите ми се насълзяват.
 - Но... ЗАЩО СИ СЕ РЯЗАЛА!- Джес вече викаше.
 - Б-беше след смъртта на баба!- отвърнах й крещейки.- А-аз н-не и-издъ-ържах н-на цялата т-тази болка и затова!- притиснах ръце към лицето си и заплаках по-силно.
 - Вал,...- започна Джес и ме прегърна.-... не трябва да се режеш! Повярвай ми знам какво е да изпитваш такава мъка, но не трябва да го правиш! Няма никакъв смисъл от това!
 - Не! Животът ми няма смисъл! Всичко е съсипано! Всичко е объркано! Вече нищо не е наред!- плачех все по-силно и по-силно.
 - Спокойно, Вал! Аз ще съм до теб каквото и да се случи. Приятелки...- започна тя и двете леко се отдръпнахме една от друга, а аз промълвих:
 - Завинаги!
 - И за вечни времена!- завършихме двете в един глас.
 - Спокойно! Ще ти помагам винаги, когато имаш нужда от мен! Ще съм до теб, Вал! Нали за това са приятелите!- усмихна се тя.
 - Да!- отвърнах и тогава телефонът на Джес звънна. Тя проведе кратък разговор и каза, че трябва да тръгва.
Колата на бащата на Джес се изгуби от погледа ми. Влязох в къщи и се нестаних пред телевизора. Превключвах от канал на канал. Нищо не ми допадаше!........................................................................................................................................................................... А, ЕВАЛА! Спрях на един музикален канал и отворих книгата си. Ох, наскоро се случиха толкова много неща, че не помня от кога не съм сядала спокойно, за да почета. Всъщност,... о, да! Сетих се от кога не съм чела книга... първият учебен ден! Началото на новите мъки. На новите рани в сърцето ми. На новата болка, която изпитвах. И заради какво?! Заради момче! Заради момче, което... обичах преди години, но сега... вече не бях сигурна. В нищо не бях сигурна. Всичко бе съсипано! Аз бях съсипана! И все още съм!
Ха, аз съм жалка картинка. Нелепо подобие на момиче. Издънка. Проблем. Плевел. Какво още? Вече не съм същата. Същото лъчезарно, общително и отворено за света дете, което подскачаше само напред, хванала здраво майка си и баща си за ръцете, които пък Ѝ повтаряха, че всичко ще е наред и животът Ѝ ще е песен! Не! Вече бях развалина! Тъжно, скърбящо, невзрачно, затворено в себе си момиче, което всеки ден бе наранявано по различен начин. Вече бях едно пълно НИЩО!
 - Вайълет, Вайълет, Вайълет! Кога ще се научиш, че е страшно тъпо да четеш книги?- нечий плътен, дълбок глас ме откъсна от мислите ми. Оставих книгата настрани, изправих се и бавно се завъртях. О, не! Какво правеше той тук?!
 - Х-хари? Т-ти к-как...- започнах, но той само се изсмя силно, погледна ме с онази злобна усмивка и отвърна:
 - Входната врата беше отворена и реших да намина!- "Мамка му!" проклех наум. Къдравият започна бавно да пристъпва към мен, докато аз заотстъпвах назад.
Ръцете му бяха в джобовете, а подлата усмивка не слизаше от лицето му. Усетих гърба си допрян до стената. Изход? Нямаше такъв! Отново... МАМКА МУ!
 - Няма на къде да отидеш, Вайълет!- прошепна той и постави едната си ръка отстрани на главата ми. Затворих очи, очаквайки, че той ще ме удари, но той само погали бузата ми.
 - О, бедната, бедната Вайълет! Толкова ли те е страх от мен? Питам се защо ли?- промълви той с възможно най-мазния тон. Цялата потреперих, когато той спусна бавно ръката си по повърхността на шията ми. Допирът му! Подлудяващо е! Стой!... Аз ли си го помислих?! Не, не, не, не, не, не, не и НЕ! Аз го мразех! Мразя го!
Хари се доближи до мен и бавно засмука кожата на врата ми. Опитвах се да се дръпна, но той беше твърде силен, а аз бях много слаба. Къдравият свали едното рамо на блузата ми и зацелува голото пространството там. Беше захванал ръцете ми към стената и нито можех да мръдна, нито да направя каквото и да е друго движение. Хари се отърка леко в мен, което ме накара да изстена тихо. Не! Не! Не! "МЪЛЧИ, ГЛУПАЧКЕ!" изкрещя подсъзнанието ми. Прехапах долната си устна, за да спра нопиращите стонове и успявах до някъде. Стиснах силно очи и се молех той да спре. Исках да спре! Те исках отново да ме... да ми причини това, което ми причини онзи ден. 
Устната ми прокървя! Разбираемо! Вече пет минути я хапех без да спра. Колкото до Харолд, той вече бе направил множество смучки по врата, челюстта и раменете ми.
 - Прес-та-ни!- промълвих накъсано. Поех си дълбоко въздух и най-накрая успях да го отблъсна от себе си. Хари се приземи на дивана, а аз само това и чаках. С всичката си сила (дето е никва), побегнах към горният етаж, но сякаш съзнанието ми се замъгли. Клепачите ми натежаха. Всичко ми причерня. Загубих равновесие и паднах надолу по стълбите. След това помня само болката, докато не се приземих на първия етаж, където окончателно загубих съзнание..