My Heart Is Torn (Harry Styles)

Chapter 17 "Who I was to her?"

  Стоях край прозореца. Навън валеше като из ведро. Дъждовните капки тихо се блъскаха в прозореца. Стаята бе притъмняла, огласяна само от шума на дъжда и равномерното ми дишане. Бях сама. Или поне се надявах да е така. 
  Гората около къщата бе притъмняла. Птиците вече не летяха покрай прозореца и песента им бе заглъхнала. Щурците вече не свиреха на малките си цигулки. Пчелите вече не жужаха. Всичко бе черно. Тъжно. Скръбно. Сякаш всичкото щастие си бе отишло и бе останал само мракът и тъгата.
  Изведнъж вратата рязко се отвори. Обърнах се рязко и застинах. Стивън стоеше, облегнал се на касата на вратата и ме гледаше с нескрито задоволство. Потръпнах. Сърцето ми ускори своя ритъм. Ръцете ми трепереха и станаха студени като перваза на прозореца, на който до преди малко се бях облегнала. 
  Стивън започна бавно да се прибижава към мен, докато аз постепенно се отдръпвах към иэкйьнфьстената.
 - Чувала ли си някога израза: "Като пленена от хищника плячка"?- каза той тихо и спусна бавно пръстите на дясната ръка по бузата ми. Стиснах очи от страх и цялата настръхнах. 
 - Толкова красива! И толкова уплашена!- наведе се той към ухото ми.- Нямаш си и на представа какво ще ти причиня!- прошепна той. Върховете на пръстите му се спуснаха бавно по врата ми. Цялата настръхнах. Сълзи се заформиха в краищата на очите ми. Беше ми страх. Бях ужасена. Какво бях направила, за да заслужа това? Защо ми го причиняваше? Какво трябваше да направя сега?
  Стивън впи устните си във врата ми. Опитах се да помръдна, но сякаш бях замръзнала. Сълзите се спуснаха по бузите ми. 
 - М-моля т-те... н-недей!- проплаках едва чуто.
 - Не мога! Обещах да ти причиня болка и ще спазя това обещание!- изсмя се той.
 - Н-на кого си обещал? Защо го правиш?- попитах го, а сълзите не спираха да се стичат от очите ми. 
 - Ммм... явно много ти се беше разгневила, за да поиска това!- подсмихна се дяволито той и ме блъсна към леглото. 
 - К-кого съм вбесила? За какво, по дяволите говориш?- отдръпна  се възможно най-далеч от него.
 - Не е от значение, Вайълет! Сега ме интересува само да си свърша работата!- Стивън отново се доближи до мен, хвана здраво ръцете ми и за пореден път захапа врата ми. 
  Тялото ми трепереше. Не знаех какво да правя! Или... знаех, но... чакай! Трябва да съм откачила!
  Ритнах го в слабините и той се претърколи на леглото. Възползвах се от този момент и побягнах към вратата. Озовах се в някакъв дълъг коридор. Огледах се наляво, надясно, но нищо не ми изглеждаше като път за бягство. Навсякъде имаше врати, които не знаех на къде водят. Играх на тото и тръгнах наляво. 
  Коридорът ме отведе до някакво стълбище. Не чаках покана и се затичах надолу. Стоях по средата на нещо като хол. Отново се огледах. ВРАТА! "БЯГАЙ!" изкрещя подсъзнанието ми. Побегнах към вратата, посегнах към бравата, опитах се да отворя. Един път, два пъти, три пъти, но не се получаваше. Беше заключено, мамка му!
  Заблъсках отчаяно по вратата и крещях с цяло гърло. Надявах се някой да ме чуе, но тогава осъзнах, че къщата се намира в гора, навън вали и със сигурност тук няма други хора, освен мен и Стивън, в радиус от десет километра. Губех надежда! 
 - Наистина ли си мислеше, че ще е толкова лесно?- изсмя се някой зад мен. Стивън.
  Стоях, втренчена в него, неподвижно сякаш се надявах той да не ме види, но... ехо?!... не сме в "Джурасик парк" и той не е тиранозавър.
  Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Капчици пот избиха по челото ми. Май току-що направих една от най-големите грешки в живота си?!
 - Значи ще бягаш?- изсмя се той.- Не мислех да стигам до тук, но ти ме принуди, Вайълет!
  Стивън отново се доближи до мен, преметна ме на рамото си и отнесе към стаята, в която се намирах преди. Метна ме на леглото, заключи вратата и от том на сетне последва един от най-големите ми кошмари.

 - Г-н Стайлс, сигурен ли сте какво сте видели?- попита ме за пореден път инспекторът. Въздъхнах отегчено и отпуснах глава назад.
 - Да! За стотен път ДА!- отвървах раздразнено. Нервно потропвах с крак. Това разследване на никъде не вървеше. Никой не правеше нищо по въпроса. Това ме изкарваше извън релси.
 - Добре! Благодарим ви, инспекторе!- усмихна се криво Лиам и всички излязохме навън.
  Напуснахме сградата на полицията в пълно мълчание. Доближих се до колата си и ритнах силно гумата, след което се свлякох на земята.
 - Хаз, успокой се! Ще я намерим! Ще видиш!- клекна до мен Луи.
 - Как могат да са толкова спокойни?!- казах гневно.
 - Кои?- не разбра Найл.
 - Полицаите и инспектора, как "кой"?! Отвлякоха Вайълет, по дяволите! Отвлякъл я е някакъв психопат, който може да я...- потръпнах при мисълта.-... да й причини нещо ужасно! Не мога да допусна тя да понесе още болка! Не мога! Трябва да я намеря!- очите ми се напълниха със сълзи, но не желаех те да паднат, затова закрих лицето си с длани и изръмжах тихо.- Вината е изцяло моя!
 - Х-хари, н-не с-си ви-новен ти!- прошепна Джес, хълцайки. Погледнах я. Лицето й беше зачервено, а очите й-подпухнали от плач. За нея беше дори по-ужасно, че Вайълет е отвлечена. Те двете се познаваха от толкова време. Бяха най-добри приятелки, а аз какъв бяхна Виви. Гадже? Не! Приятел? Познат? Какъв й бях? Ох, Вив, дано си добре!