My Heart Is Torn (Harry Styles)

Chapter 12 "Never! I promise!"

На другия ден ме изписаха от болницата. Не се чувствах идеално, но не бях и зле. Виеше ми се свят и главата ме болеше, но всичко беше на вълни. Стараех се да изглеждам добре и да се усмихвам, за да не притеснявам Джес и момчетата. Те се държаха невероятно с мен и... не исках да се притесняват излишно. 
  
  Хубаво е да съм си вкъщи! Сега всичко ми изглеждаше някак... различно. А това беше прекрасно! Хари, Найл, Луи, Зейн и Лиам отново бяха моите идиотчета! Бях щастлива и отново намирах смисъла в живота. Нещо, което не бях изпитвала от доста време.

- Хей, удобно ли е?- попита тихо Хари, като подаде главата си през открехнатата глава.
- Да!- усмихнах му се и той влезе. Лежах на леглото и се чудех какво да правя. Беше ми тоооолкова скучно!
- Как си?- къдравелкото седна на края на леглото ми и ме погледна въпросително.
- Ами... малко ми е скучно! Искаш ли да гледаме филм?
- Разбира се!- засмя се той и се настани до мен. Взех лаптопа си и потърсих някой филм.- Защо не този?- предложи Хари и посочи името на един от филмите. "Тетрадката ".
- Амм... добре!- съгласих се и го пуснах. Обичах този филм, но винаги плачех накрая. Беше наистина разчувстващо!
Скръстих ръце пред гърдите си и облегнах глава на рамото на Хари. Въздъхнах, усмихнах се и се съсредоточих върху филма. 
  
  - Ъм, Вайълет...?!- започнах, но тогава забелязах, че тя вече бе заспала. Беше се усмихнала. Дишането й беше бавно и равномерно. Един самотен кичур се беше спуснал пред лицето й. Отместих го и погалих бузата й. Усмихнах се. Станах бавно от леглото и оставих лаптопа на Виви настрани. Ха,... Виви! Този прякор и отиваше!
  Тръгнах към вратата.
- Х-хари?!- чух как тя прошепна името ми.- Моля те!- проплака тя и веднага се върнах при нея. Виви трепереше цялата и се мяташе в леглото. 
- Виви, Виви, събуди се! Това е само кошмар!- тя рязко се изправи в леглото и се оглед около себе си. Очите и се спряха върху мен. В тях се четеше страх. Прегърнах я. Тя зарови глава в сгъвката на рамото ми.- Спокойно! Всичко е наред! Не плачи! Тук съм!- шепнех и бавно галех косата й. 
- Моля те,... не ме наранявай повече!- каза тя и отново заплака. Усетих как очите ми се насълзяват. Все още не можех да се понасям заради това, което й бях причинил. Тя беше станала толкова крехка и страхлива. И за всичко бях виновен АЗ!
  Притиснах я по-близо до себе си. Не исках да я пускам! Исках да върна времето назад и да поправя всичко, което бях направил!
- Никога!- казах тихо, а Виви се отдръпна малко от мен. Погледна ме очудено, но и някак обнадеждено. Избърсах бавно сълзите й и отново казах.- Никога повече няма да те нараня! Обещавам ти! Няма да позволя отново да страдаш! Ще те пазя! Обещавам ти!- усмихнах се топло и целунах челото й.
- Благодаря ти!- прошепна тя и уви ръце около врата ми. Стояхме прегърнати така около пет минути.
- Айде да спрем да ревем и да си пуснем някой смешен филм!- предложих и Виви се усмихна широко.
  Потърсих някой филм на лаптопа и най-накрая открих. "101 далматинци"! Това беше един наистина хубав филм. Говоря да анимацията! Хахах!
  Двамата седнахме на леглото и оставихме лаптопа върху краката си. Филмът почна. Погледнах към Виви, която се усмихваше.
- Какво е толкова смешно?
- Ти ме нарече "Виви"!- засмя се тя.
- Оу,... ъм, да! Стори ми се симпатично и... но ако не ти харесва мога да...- започнах, но тя ме прекъсна.
- Не! Прекрасен е!- усмихна се нежно тя и ме ощипа по бузите.
- Хей! Това пък да какво беше?!
- А за нищо! Просто исках да те ощипя!
- Ах, ти! Внимавай, че сега ще те хвана и ще видим кой кого ще щипе.- заканих й се, а тя скочи от леглото и побягна извън стаята. Тръгнах след нея. Гонихме се из цялата къща. Чувствах се като малко дете. Двамата с Виви се криехме, замеряхме се с възглавници, а смехът ни огласяваше цялата къща. Смях, който не бях чувал от толкова много време...