My Heart Is Torn (Harry Styles)

Chapter 16 "Kidnaped"

 - С-с-стивън?!- прошепнах.
 - Здравей, Вайълет!- усмихна се мазно той и запристъпва към мен.
 - К-какво п-правиш т-тук?- попитах плахо, а той се изсмя.
 - Все още имаш онзи проблем със заекването! Но не съм тук, за да си говорим сладки приказки! Тук съм, за да свърша нещо...- започна той. Беше се приближил максимално до мен. Бавно спусна едната си ръка по бедрото ми. Цялата настръхнах. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.-... за което бях помолен!- допълни той и ме стисна силно да ръката. Изскимтях от болка.
 - Сега ще мълчиш! Ясно ли е?!- погледна ме злобно той. Не отговорих.- Питах... ясно ли е?!- повиши тон и хватката му около китката ми се затегна.
 - Д-да!- проплаках.
 - Чудесно!- усмихна се злобно той и ме задърпа към прозореца. Отвори го и ме избута навън. Строполих се по лице върху окосената трева. Усетих как и Стивън слиза при мен. Дръпна ме да стана и ме задърпа към паркинга на гимназията. "Дръпни се! Хайде! Можеш! Дръпни се и бягай! Бягай при Хари!" шепнеше едно гласче в главата ми. Реших да го послушам. Дръпнах рязко ръката си и опитах да побегна, но той отново ме сграбчи и удари през лицето.
 - Казах ти нещо!- озъби ми се той, отвори задната врата на колата и ме избута вътре. Заблъсках по прозореца. Крещях и плачех, но едва ле някой щеше да ме чуе изобщо. Бях обречена!
 - Така... значи няма да ме слушаш! Тогава аз няма да съм добър!- допълни той, когато влезе в колата и притисна някаква кърпичка към лицето ми. (Дежавю!) Странната миризма замъгли съзнанието ми. Крайниците ми изтръпнаха. Свлякох се на задните седалки и заспах.

  Когато отворих вратата на тоалетната не видях никой там. До мивката беше оставена някаква чантичка. Беше на Виви!
 - Вив? Вив, къде си?- отворих всяка врата, но я нямаше. Прозорецът беше отворен. Погледнах през него. Виждаше се паркинга. Някакво момче завлече някакво момиче в една кола и... О, ГОСПОДИ! Това беше Виви!!! Кое беше момчето?! Какво искаше от нея?!
  Скочих през прозореца и се затичах към колата.
 - ВИВИ!- извиках, но вече бе късно, колата отпраши по пътя. А сега какво?! Какво да направя?! "Как какво, бе, задник! Влез си в шибаната кола и го настигни!" изкрещя подсъзнанието ми. 
  Запалих колата си и напуснах паркинга на гимназията. Не виждах онази кола. Обиколих всички пресечки и улици в радиус от двеста-триста метра от гимназията, но не го намерих. 
 - О, не, не, не, не, не, не, не, НЕ!- извиках и спрях на една улица. Забих лице във волана. Облегнах се на седалката и прокарах ръце през косата си. Как можах да допусна това да се случи, по дяволите?! Току-що отвлякоха Виви и аз не можах да й помогна! Идиот!
  Възможно най-бързо се върнах в гимназията. Потърсих момчетата и Джес. Открих ирландеца и Джесика при храните, а Лиам, Луи и Зейн седяха наблизко и се смееха на нещо. Дръпнах и шестимата навън и им разказах всичко, което видях и направих.
 - СТОЙ, КАК ТАКА ОТВЛЕЧЕНА, МАМКА МУ?!- изкрещя Джес.
 - Не знам! Видях някакво момче да я вкарва в една кола и отпраши на някъде. Тръгнах след него, но сякаш беше потънал в дън земя! Виви е отвлечена и сега аз съм виновен!- отново прокарах гневно пръсти през косата си и ударих близката стена. 
 - Хари, успокой се! Ще я намерим!- Луи сложи ръка на рамото ми в опит да ме успокои. 
 - Ще звънна на полицията!- обади се Лиам и извади телефона си. Той проведе кратък разговор и тогава затвори телефона. 
 - Трябва да отидем до участъка! Искат да вземат показания от Хари!- каза той и всички тръгнахме към колите.
  Господи, моля те! Моля те! Пази Виви! Моля те! Не искам да й се случи нещо! Искам тя да е добре! Моля те,... пази я!

 - Ох!- изстенах глухо и се хванах за главата. Лежах на някакво голямо старо легло с тъмно червени дълги завеси. В стаята, в която се намирах, бе настъпил полу мрак. От тавана висеше малък, едва държащ се, кристален полилей. На някои места стените бяха олющени и мазилката падаше. Имаше тъмни тапети, които изглеждаха поне на шейсет-седемдесет години. 
  Станах бавно от леглото. Докато спре да ми се вие свят, ми трябваше около половин минута. Огледах отново помещението. Нищо не ми подсказваше да съм на познато място. През процепа на тежките черни завеси се прокрадваше лек процеп слънчева светлина. Явно вече беше ден. Стой?! Цяла нощ ли съм спала?! О, Боже мой! Та аз дори не знаех къде съм! Не знаех какво ще стане с мен сега! Господи, защо на мен?! Но... защо Стивън? Защо? Защо? Защо?!
  Придвижих се лениво към прозореца. Все още ми се виеше свят заради приспивателното, но слава Богу, се държах на крака. Дръпнах едната част на завесата и едва не паднах от силната светлина, която влезе изведнъж в стаята. Премигнах няколко пъти, за да свикна с лъчите, които сякаш изгаряха очите ми. 
  Навън беше светло и птички прелитаха покрай прозореца. Бях... в гора?! Намирах се, може би, на втория етаж. Поляната наоколо беше голяма и обширна. Ако сега не бях отвлечена, бих си помислила, че това е много красиво място. Бих стояла тук със седмици, месеци, дори с години, само да не бях в това гадно положение и... ако Хари беше до мен. 
  Хари! Това име беше запечатано в съзнанието ми. Беше извезано върху сърцето ми. Беше нарязано върху кожата ми. Усещах го! Можех да го почувствам в себе си! В сърцето си! В душата си! Аз... имах чувства към това момче! Аз харесвах го... не!... обичах го! Господи, аз го обичам! Но трябваше ли да го разбера чак сега. Когато бях отвлечена от човека, който не очаквах повече да видя през живота си - Стивън! Но защо трябваше да се случва това? Защо точно аз? Какво му бях сторила? До колкото помня той ме заряза и ми разби сърцето, а не аз! Трябва да разбера всичко! Иначе... дори не знаех какво ли ме чака, когато отворя вратата на тази малка неприветлива стая или ще е някой друг, който ще влезе. Беше ме страх за това, което можеше да ми се случи...