My Heart Is Torn (Harry Styles)

Chapter 21 "I love you!"

- Хари -
  
  Всичко беше в бяло и бледо синьо. Множеството лампи осветяваха дългия коридор. Черните твърди диванчета бяха наредени небрежно из дългото помещение. Звук почти не се чуваше освен нервно потропване на крака и тихи хлипове.
  
  Луи, Лиам и Зейн бяха седнали на три стола, които една от сестрите им беше донесла. Джесика седеше на диванчето пред операционната и тихо плачеше, а Найл я беше прегърнал и мълчеше. Всички мълчаха.
  Аз седях на края на черната мебел, в близост до ирландеца. Ръцете ми бяха покрили лицето, което беше мокро от сълзите. Не можех да мисля, да се движа. Само стоях там. Сякаш бях сам. Изоставен. Сякаш на мястото на сърцето ми имаше една черна дупка.
  
  Докторите и сестрите, които влизаха и излизаха от операционното не казваха и думичка. Лицата им бяха притеснени и студени. Ледени тръпки преминаваха по цялото ми тяло, когато те излизаха, викаха някоя друга сестра и така и не отговаряха на въпросите ми.
  Секундите се превръщаха в минути, а минутите в часове. Никой от лекарите не възнамеряваше да ни каже какво се случва. Но се молех, ако някой излезеше и застанеше пред нас, за да ни каже какво е станало да не ни погледне тъжно и да каже: "Съжалявам за загубата ви!" 
  Ако някой кажеше това животът ми щеше да свърши. Всичко щеше да загуби смисъла си. Всичко щеше да почернее, да изгние и да умре.
  Не! Не исках да се случи така! Няма да позволя да се случи! Никога няма да я пусна! Не и този път! 

- Близките на мис Грийн?- каза една сестра като излезе от операционното.
  Всички се изправихме едновременно. Сърцето ми туптеше неравномерно. Треперех.
- Ние сме приятелите й.- каза тихо Лиам.
- Мис Грийн е добре!- каза тя. Въздъхнах облекчено.- Ще я преместим в друга стая, но все пак състоянието й е критично.- допълни възрастната жена. Погледнах я с очи, изпълнени с тревога и отчаяние.
- Можем ли да направим нещо?- попита Найл.
- Само да чакаме да се събуди. Както казах състоянието й е критично, имаше много телесни рани и синини. Ще следим състоянието й, но за сега не можем да кажем нищо повече.- допълни сестрата и тръгна по коридора.

  
  След пет десет минути ни казаха в коя стая са преместили Вив и отидохме там. Застанахме пред голямата бяла врата. Сърцето ми забави своя ход.
- Хаз, ние ще сме в кафенето.- каза Лиам като докосна внимателно рамото ми.
- Д-добре!- прошепнах в отговор.
- Х-хари?- започна Джес и я погледнах.- Моля те, звънни ми, когато тя се събуди!
  Кимнах. Нямах сила за каквото и да е друго движение. Видях как приятелите ми се скриват за следващия ъгъл, след което аз отново погледнах към вратата пред мен. Преглътнах шумно и натиснах дръжката.

  Вайълет лежеше на болничното легло неподвижно. Към ръцете й бяха свързани няколко системи. Един монитор отмерваше пулса й. Косата й беше прибрана в хлабава опашка, чийто край се спускаше над лявото й рамо. Всичко в мен се срути, когато я видях в това положение. Седнах бавно на стола до леглото. Приплетох пръстите си с тези на дясната ръка на Вайълет. 
- Виви,...- започнах.-... не знам дали ме чуваш, но исках да ти кажа нещо още в нощта на бала. Дори преди това, но не можех. Защото ме беше страх. От това, което щеше да ми отвърнеш. Да не отвърнеш на чувствата ми. Сигурно звуча лигаво и щеше да ми се смееш, ако ме чуеше сега, но искам да знаеш само едно... Обичам те, Виви! И когато ми каза това в онази къща аз... аз бях...- опитах се да довърша, но просто млъкнак и въздъхнах.- Не знам дали наисина си го имала предвид и може да не чувстваш наистина това към мен, но аз те обичам! И винаги ще те обичам! 
Може да ми отнеме много време да ти го покажа наистина. Може да се държа като пълен идиот. Може да ти изкарвам ангелите или да ти късам нервите понякога, но такава е перфектната връзка. Може понякога да спорим, да ти казвам колко си досадна, каквато си понякога,- засмях се, а няколко сълзи се откъснаха от очите ми.- ти да ми казваш какъв задник съм или че съм трън в задника, но всичко това искам да го преодолеем заедно. Искам да съм твоят единствен. 
Искам някой ден да се оженим. Да имаме къща извън града. Да имаме деца. Всяка сутрин да се събуждам, обгърнал нежното ти тяло. Да ставам без да те събуждам и да ти правя закуска в леглото, каквато най-много обичаш. Затоплен кроасан с бял и кафяв шоколад и кафе с много мляко и две лъжички захар, защото знам, че топлият кроасан винаги те кара да се усмихваш и винаги искаш сутрешното си кафе с повече мляко, за да не усещаш горчивината му.

  Вече не контролирах сълзите си. Със сигурност изглеждам като глупак отстрани, но не ми пукаше. Исках просто да кажа всичко каквото мислех и чувствах.

- Искам всеки ден да ти казвам колко много значиш за мен, да ти казвам колко много те обичам, да ти казвам, че си единствена за мен и няма друга като теб. Искам да виждам усмивката ти. Да чувам смеха ти. Да карам бузите ти да придобиват ярко червен цвят, както когато те е срам или си притеснена. Не заради това, а защото е изключително симпатично. Искам да те прегръщам и да спирам сълзите ти, когато гледаме романтични филми. Искам да виждам лицето ти, когато гледаме "Хари Потър и Огнения бокал" и ти и Найл спорите кои са по-добри на куидич: българите или ирландците, а ти нарочно го дразниш като заявяваш, че българите са хиляда пъти по-добри!- засмях се тихо при спомена. 
  Бяхме на около единадесет години. Виви нарочно дразнеше Найл като освиркваше ирландците, докато той оплюваше българите. Бяха много смешна гледка.

- Може никога да не се случат тези неща.