Stay Strong. (H.S.)

Chapter 7 - Fake smile

-Какво?- прошепнах и се обърнах, но Хари го нямаше.

Къде е изчезнал?

-Мад! -подскочих уплашена и видях зад себе си усмихнатото лице на Аманда.

-Хей. -поздравих я с лека усмивка.
-Какво става? -сръчка ме шеговито с лакът.
-Какво да става? -погледнах я с недоумение.
-Всички говорят за малкият ви спор с Хари. -повдигна няколко пъти веждите си.
-Пфф, моля те. Нищо важно знаеш го, Хари и нашите спорове. -махнах с ръка и извъртях очи.

Опитах се да замажа положението и знам, че не ми повярва, защото кимна само с поглед, а не го псуваше както по принцип прави.
-Нали не забрави, че в събота сме на рождения ден на Фред?

Опа. Съвсем забравих. Не е като цял ден да си стоя и да мисля за рождения ден на Фред.
-Забрави нали? -попита ме и влезе в класната стая.
-Имам си достатъчно проблеми едва ли ще отида.
-Моля? Фред ти е приятел от децката градина.
-Хубаво. Човек не може да спори с теб.
-И аз те обичам. - засмя се и ме прегърна.

/Хари/
Как избягах като малко момиче. Дори като беше с гръб към мен, можех да усетя колебанието и', но за Бога тя преспа с мен за пари. Тоест аз я накарах знам, че ще ме мрази цял живот заради това. Такъв съм задник, защо не и помогнах? Какво са за мен сто и петдесет хиляди. Мамка му, всичко прецаквам.
-Хей, Хари. -Луи ме поздрави.
-Хей.
-Добре ли си? -постави ръка на рамото ми.
-Да. Супер даже.
-Момчета! -Зейн изкочи от някъде. -Онзи загубеняк Фред има рожден ден в събота какво ще кажете да развалим малкото му парти. -зловеща усмивка засия на лицето му.
-Ще пропусна. -отказах и допуших цигарата си.
-Стига де! Къде е онзи весел Хари? Станал си лигльо. Хайде ще е забавно.
-Хубаво.-извъртях очи, защото не исках да мърмори на главата ми.

Обърнах се и погледа ми се спря на Мадисън. Беше толкова обикновено облечена, черни дънки и бяла блуза, но пък много добре и стоеше. Всъщност всичко и стои добре. Никога няма да забравя как започнах да я харесвам беше шеговито, но не съм имал по-хубав момент в живота ми.

И въпреки станалото тя се усмихва? Е, какво да стане монахиня ли? Все пак продаде тялото си, за да спаси майка си. Аз съм толкова егоистичен задник, никога не бих го направил, за да спася някой. Това ми е проблема.

-Много я харесваш, а? -Луи ме изкара от мислите ми.
-Прецаках всичко, Лу. Нямам шанс вече да съм с нея, мрази ме.
-Искаш ли довечера да излезем в някой бар?Да по отпуснем малко.
-Добре. -въздишах.

Изгасих цигарата си и отидох в часа по Психология.

-Добър ден, деца! - щастливата госпожа влезе в стаята, а на мен ми се идваше да повърна от гласа и'.

Извъртях очи, наистина беше досадна.
-Хари, как си? - явно беше видяла отегченото ми изражение, за да ме попита.

Всички ученици се взираха в мен освен Мад.
-Е, Хари. Явно нямаш настроение затова ще ти го повдигна.

Не, не, не.

-Ще напишеш есе от три хиляди думи на тема : "Защо хората са отчаяни от живота". Предполагам ти знаеш най-добре.
Погледнах я злобно, но тя се усмихна насреща ми. Само аз ли ще пиша?

-И така не само Хари ще пише.-каза сякаш бе прочела мислите ми. -Това е неговата тема вашите теми ще ги напиша на дъската. Ще напиша имената на половината от класа на листчета, за да може да работите по двойки.

Вдигнах ръката си.
-Да, Хари? -намести очелата си.
-Мога ли да работя с Луи?
-Ще видим , каквото се падне на листчето.

След като записа темите мина покрай нас с листчетата.
Последно мина покрай мен и аз взех листчето. Тя почака да го отворя .
О, не.
-Мадисън Рейн. Ще работиш с Хари.
Сърцето ми забърза ритъма си. Не го очаквах.
-Добре. -каза тихо и урока продължи.

***
-Е, какво ще пишем? -седяхме на двора с Мад, за да измислим есето. Беше супер неловко.Тя не говореше с мен. -Чуй ме Мадисън не искам да получа двойка заради теб? За каква се мислиш? Знам, че си изгаряла от желание да спиш с мен, какъв ти е проблема?

Аз отново прецаках нещата!

 Какво копеле съм...

-Проблем? Аз ли имам проблем? Ти си шибано болен. Какво очакваш от мен? Да ти скачам в прегръдките? Не, не исках да спя с теб. Майка ми ми е по-важна от всичко. Бих умряла, но тя да живее. Само нея си имам. Ти си идиот. Голям идиот. -изкрещя.

-О, да! Виждам колко си зле. По цял ден се усмихваш. Моля те, Мадисън. Не играй игрички.
-Знаеш ли какво?
Погледнах я в очакване да ми каже .
- Зад моята усмивка се крие това, което ти никога няма да разбереш, Хари.

Останах като закован. Думите и' се забиха като трън в сърцето ми. Взе жилетката и чантата си. Видях как напуска двора на училището. Права е никога не я разбирах, а очаквах тя да разбере мен.

Думите и' се повтаряха в главата ми като развалена грамофонна плоча.