bad decisions | l.mh

✘ 1 ✘

1. Измамна невинност

Союн POV:

Преди да се усетя, вече бяхме стигнали пред сградата на университета. Наистина не ми се искаше този момент да настъпва, но се случи. Сега вече не бях дете, чийто живот беше грижа на родителите. Сега бях възрастен човек, който се предполагаше, че трябва да бъде готов да се оправя сам на тази възраст. Да, но изобщо не бях убедена, че съм готова за това.

Въздъхнах и се опитах да задържа сълзите в очите си, но те явно си имаха свое собствено мнение, понеже още в следващия момент започнаха да се изливат като водопад. Не исках да се оправям сама. Исках да остана дете завинаги.

Прегърнах родителите си здраво така, сякаш това беше последният път, в който ги виждах. Знам, че щях да идвам вкъщи през ваканциите или понякога дори през почивните дни, и също, че те щяха да идват да ме посещават, но не беше същото. Щяха много да ми липсват. И не исках да се проявявам като лигла, която не можеше да бъде самостоятелна, но признавайки това, аз се чувствах точно така. Държах се като някоя ревла, която не беше способна да стори нищо сама. Трябваше да се стегна.

И в следващия момент усетих нова вълна от тъга и сълзи да ме залива. Доста се бях стегнала, очевидно...

- Не плачи! Няма защо да тъжиш. Ние с баща ти трябва да тъгуваме, че нашето дете няма да е вече до нас постоянно, но също така се радваме за теб, че порастваш, че ще бъдеш независима... А ти? Какви са твоите причини да плачеш? Ще имаш нов живот, може би по-добър от този в гимназията, ще си намериш нови приятели, ще се забавляваш, а може дори и да срещнеш любовта на живота си. – намигна ми мама, а аз се засмях.

- Хм, аз ще го преценя дали е подходящ, преди да го обявим официално за любовта на живота ти, не мислиш ли? – погледна ме баща ми строго, но в следващия момент избухна в смях. Просто не можеше да бъде сериозен, щом водехме такива разговори.

- Както кажете... – засмях се тихо аз и въздъхнах, поглеждайки часа на телефона си. – Е... Май стана време. Тръгвам... – заявих аз, стараейки се да прикрия несигурността си.

- Запомни, че много те обичаме и винаги ще бъдем до теб. Ако се нуждаеш от това да говориш с нас, просто ни се обади по телефона. Ще водим и видео разговори и няма да бъде толкова лошо, нали? – повдигна вежда мама, а баща ми закима с глава одобрително.