Когато се влюбиш

Двайсет и шеста глава

*Гледна точка на Картър*

Пътувахме в линейката, не беше добра идея да ходим в болница според Лиам, защото щели да разпитват и да повикат полиция. Затова решихме да отидем в частна клиника. Не че ме интересуваше, единственото нещо, което ме вълнуваше, беше, че медицинските лица от линейката ми казаха, че Бела е късметлийка, защото куршумът не е засегнал някой важен орган. Все още по лицето ми се спускаха сълзи от шока, койта преживях, когато си помислих, че умира.
-Защо е в безсъзнание? - попитах.
-Явно от шока или от болката - информира ме една жена на около 45 години. Мъжът до нея, който ми се стори по-млад, кимна към мен, за да потвърди думите й.
-Но ще се оправи, нали? - попитах за пореден път.
Бела ми причиняваше това. Правеше ме чувствителен и твърде емоционален. Обичах я повече от собствения си живот. Явно и тя мен, защото застана пред куршума. Можеше да умре, заради мен.
Когато се оправи и се уверя, че е добре, ще я напусна, ще я оставя да намери щастието си в нечии други ръце. Тогава щях аз да съм мъртъв, но какво значение щеше да има? Може би това е любовта? Да искаш другия да е щастлив, незавимо дали ти ще си...
Хванах ръката й и поставих нежна целувка на нея.
Чух я да изговаря едва името ми, звучеше като въздишка, но ми се стори, че го каза.
-Картър - този път беше по-силно.
-Тук съм скъпа, тук съм, всичко е наред - зацелувах ръката й, показвайки, че съм тук, за нея.

*******
Чаках пред операционната, а Ребека ми подаде вече трето кафе, от както сме тук.
-Съжалявам, за всичко. Вината е само моя, миналото ме преследва, прецаках едни хора, като ги разобличих в полицията, не успяха да хванат всички, но много пари и хора изгоряха след това. Сега ми търсят сметка.
-Този, Лиам, хората му, твоите хора, дойдоха на време, иначе онзи нещастник щеше да ме..., беше на път да го направи.
Заплака. Присегнах се, за да избърша сълзите й.
-След всичко, което направи, това означава, че си стойностен човек, човек, който е способен да обича. Бела е късметлийка. Разбирам защо беше готова да даде живота си за теб. Въпреки че те познава от месец.
Кимнах.
-Аз, обаче, все още не разбирам - чух мъж зад себе си.
-Мамо, татко - Ребека се втурна, за да ги прегърне.
-Мисля, че сте прав.
Изведнъж хирургът най-накрая се появи.
-Операцията е успешна, кои са близките й? Вие ли? - запъти се към нас.
-Да - казахме в един глас.
Сърцето ми и душата ми олекнаха.
-Трябва да я обгрижвате, да си почива, да я носите на ръце общо казано. Ще я преместим в стая, наистина има късмет. Куршумът можеше да попадне на по-опасно място. Скоро ще може да я видите.
Кой ще е първи?
-Нека майка й и сестра й - обади се баща й.
-Елате с мен - една сестра стоеше зад лекаря.
-Все пак първите 24 часа са критични, всичко може да се случи, затова без никакви вълнения - предупреди ни хирургът.
Кимнахме и му благодарихме.
Когато останахме сами, бащата на Бела ми посочи с поглед една пейка. Настанихме се там.
-Виж, Картър, обичам дъщеря си. Може би не им го казвам достатъчно често, но тя, сестра й и майка са най-важните хора за мен.
-Разбирам Ви отлично - не смеех да го погледна, защото знаех какво ще ми каже.
-Ще те помоля изрично да стоиш далеч от тях. Не заслужават това.

Бела и Ребека бяха толкова силни жени. Не можех да осъзная как Ребека успокояваше мен, като видях какво й причиниха преди часове или това как жената на живота ми се хвърли в ръцете на смъртта, заради любовта си към мен.
-Ще трябва да разбиеш сърцето й, да я излъжеш, но ако я обичаш истински, ще го направиш...
-Ще го направя, в линейката го реших - една сълза се търкулна по лицето ми.
-Знам, момчето ми, виждам, че си добър човек, но миналото ти винаги ще те преследва, за което съжалявам. Ако нещата бяха различни, щяхте да имате шанс може би, но като баща трябва да пазя най-ценното си.
-Ако нещата бяха различни ... - беше единственото, което прошепнах.

***
Новата глава е тук, според вас какво ще се случи нататък? 😗
PS: Ако има правописни грешки, съжалявам...🌼