Когато се влюбиш

Четиридесет и втора глава

Бързах, за да не го изпусна, но трябваше да е още в началото, не вярвах вече да е при проверката на багажа. Боже, имаше толкова много хора. Набрах номера му. Усещах как сърцето ми биеше лудо в гърдите при мисълта да чуя гласа му, да срещна погледа му. Макар и за последно. Надявах се да ме чуе. Първо, второ, трето позвъняване.
-Хайде вдигни - обикалях известно време, но нито го видях, нито Картър ми вдигаше.
Може би така беше по-добре и за двама ни. Мразех сбогуванията, но ми се искаше да го видя за последен път отдалече. Само още веднъж.
Седнах на една от пейките. И просто чаках. Чаках да изминат тези почти два часа, за да съм сигурна, че не съм изспуснала шанса да го видя. Знаех, че след като изминат, със сигурност няма да се срещнем повече.
Чаках и чаках. Минаха и три часа. Реших, че е време да си тръгвам. Явно такава беше съдбата ни. Явно това беше краят на историята ни.

Оставих му гласово съобещение:
-Картър, исках само да ти кажа, прочетох писмото. Не съжалявам, че те срещнах. Дори за болката, която си причинихме, не съжалявам. Ти беше моята мечта и ще те обичам винаги. Ще те нося в сърцето си без значение колко далеч сме един от друг. Пожелавам ти ново начало, нова любов, да намерим сили да обичаме отново. Сбогом, Картър...

Усетих няколко сълзи по лицето ми.
Прочетох отново писмото му и го притиснах към гърдите си. Избухнах в плач.
-И аз ще те обичам винаги... - прошепнах и изтрих сълзите си...
Толкова неща се случиха за тези шест месеца.
Телефонът ми звънна. Адам.
-Може ли да поговорим, Бела?
-Добре, Адам, в бара след час? - попитах.
-Става, ще бъда там.
Затворих телефона и си хванах такси към вкъщи, за да се преоблека.
Влязох в апартамента. Ребека не си беше у дома.
Всичко ми напомняше на Картър. Всичко. Леглото, на което му казвах, че съм само негова, кухнята и онази бурна нощ, когато счупихме любимата ми ваза. Или как готвехме палачинки всяка събота. Как винаги ставах по-късно точно когато той си взимаше душ и аз се присъединявах нахално.
Но това беше, когато Ребека я нямаше. Иначе бяхме в апартамента на Картър. Тази апартамент беше моят дом известно време. Въздъхнах.
Усмихнах се на последната част.
-Коя е Бела без Картър? - легнах на спалнята и се загледах в тавана.

*Ретроспекция (преди да се нанесе Бела у Картър, преди да му каже, че иска да живее с него, но той вече я е попитал)*

-Сигурен ли си, че искаш да се нанеса? Да живеем заедно? - попитах, настръхвайки, когато Картър прокара ръка по гърба ми.
-Знаеш ли? Преди да те срещна, се чудих как хората искат да прекарат целия си живот с някого, сега искам не просто живота си, а всяка секунда от него да бъда с теб. Обичам те, Бела.
-Ти си моята мечта, нали знаеш? - обърнах се, поставих ръце на гърдите му и подпрях брадичката си.
Картър ме целуна леко.
-Знам и ти моята. Обичам те.
Усмихнах се, когато задълбочи целувката.

*Край на ретроспекцията*

Избърсах сълзите си отново.
Днес, когато беше на вратата ми, трябваше да се сбогуваме, но не знаех, а и тогава не бях готова да говоря с него.

-Всяка секунда без теб е вечност, Картър - поставих ръце върху лицето си.

Трябваше да се приготвям. Какво ли щеше да ми каже Адам?