Когато се влюбиш

Двайсет и осма глава

Прибрах се вкъщи. Родитилите ни решиха да останат около месец в Торонто, за да са сигурни, че ще се възстановя напълно и то безпроблемно.
Нямаше да ходя на училище през това време. Радвах се, защото така нямаше да виждам Картър известно време.
Легнах на леглото. Спомних си за вечерта, когато остана за първи път с мен, тук, на това легло. Болеше ме толкова силно, не исках да си призная, че ми липсваше, че имах нужда от него. Затворих очи и си представих как той беше тук. Как бавно целуваше устните ми. Но не беше. Картър вече не беше част от живота ми и щях да му покажа, че съм продължила напред. Реших да поспя.
Изобщо през следващите три седмици правих само това - спане, хранене и плакане.

*З седмици по-късно*

Заради работата на родителите ни се наложи, те да си тръгнат седмица по-рано.
-И да се пазете, скъпи мои - прегърна ни за пореден път мама.
-Тази вечер искаш ли да излезем някъде? - попитах Ребека, когато влязохме в апартамента.
-Ако се пазиш, да - кимна ми.
-Супер, отивам да се приготвя - гушнах я силно и замалко да затичам, но се спрях.
-И аз след малко започвам, но първо ще си взема душ.
-Банята е моя - изпреварих я бързо.
-Ужасна си - и двете се засмяхме.
След като се изкъпах, се чудих половин час какво да облека. Беше вече 19 часа. Нашите сигурно бяха хванали полета за Германия и летяха.
Избрах една тъмно синя прилепнала рокля с ръкав до лакътя. Сложих си опушен вечерен грим. Накъдрих си косата и вече бях готова. Беше станало почти 21. Извиках Ребека, за да я попитам дали може дя тръгваме.
-Напълно, да вървим! Нали не правиш всичко това, за да видиш Картър? - попита ме въпросът, който явно я мъчеше цял ден.
-Не, не се притеснявай, а и клубовете в Торонто са безброй - опитах се да звуча обедително. Преодолях го. Мисля.
-Дано не ме лъжеш или по-скоро дано не лъжеш себе си, Бела, защото ние ще ходим в клуба, в който ходи и той - Ребека ме погледна като наклони глава на една страна.
-Дано - въздъхнах.
-Картър изглеждаше така, сякаш го е грижа за теб.
-Да, затова не дойде да ме види толкова време в болницата и ме заразя накрая.
-Бела, лъжеш се. Той стоеше всеки ден пред стаята ти и те наблюдаваше, докато спиш. Мислех, че знаеш, че ти е казал, че не те е оставил.
-Какво? Картър е бил там? - погледнах я, сякаш беше луда.
-През цялото време, всеки ден беше в болницата. Без изключение - сега тя ме гледаше, сякаш аз полудавям - Затова не ми се връзва цялата тази работа с раздялата. Избягвах темата, за да не натоварвам или ядосвам.
Кимнах.
Картър е бил там. За мен. Но тогава защо ме остави накрая?