Белла - Брукс #2 Червено

15 Ашли

Исках да си остана в леглото цяла седмица, но точно сега трябваше да бъда по-силна от всякога. Отпих от кафето и се изправих. Кабинетът на Кейт вече щеше да бъде мой, но все още не бях направила промени. И може би никога нямаше да направя. Исках тя да се върне тук и да продължи да си управлява. А до преди седмица не предполагах, че не татко е този, който ръководи. Той нямаше никакви права във фирмата. Освен да я съветваше. Не можеше да взима никакви решения. Сега аз бях тази, която трябваше да ръководи хора, които до преди месец ме подценяваха и ме мислеха за момичето на татко. Не че не бях такава, просто беше трудно да се расте в сянката на Кейт.
Гледах през големия прозорец на Кейт. Все още не можех да се почувствам силна, въпреки властта, която ми се даваше, само защото се съгласих да се омъжа за човек, който ме мислеше за леко момиче, което може да контролира чрез секс. Защото само при едно негово докосване аз ставах като пластилин в ръцете му и той можеше да прави с мен каквото си иска. Мразех го за това. Мразех и себе си, че съм толкова слаба. Бях си обещала, че днес няма да плача. Вчера плаках цял ден, но изглежда очите ми все още не бяха пресъхнали. Защо тогава правех всичко това? Защо се съгласих да се омъжа за него? Осъзнавах, че нямам силите да го наранявам. Той беше по-силен от мен и физически и психически. Правех ли го заради хората, които цял живот ме подценяваха и ме изключваха от всички сметки? Изтрих сълзата, която се стичаше по бузата ми. Исках да избягам. Да отида при Карл и да си стоя на топло на плажа и да пия водка заедно с Райли и Лена. Да карам ролери или сърф с Мат и Кам и когато целуна Кам да изпитвам същото усещане, когато устните на Маркъс се доближават до моите.
***
-Аш! - Ед беше влязъл. Не го бях усетила. Нервно изтрих още една сълза. - Стига си ревала! Оня идиот - годеникът ти е тук. Така ли искаш да те види!
-Извинявяй, Ед! Просто, всичко това ми идва в повече.
-Стегни се! Ще му кажа, че разговаряш по телефона.
Ед излезе, а аз се заех да се стягам. Пет минути по-късно Маркъс влезе в кабинета ми. Носеше червена роза. Беше облечен изцяло в черно и с тъмни очила. Не успявах през тях да виждам очите му, а имах нужда да прочета в тях онова, което чувства и мисли. Дори да беше студът от снощи.
-Ашли!
-Маркъс! С какво съм заслужа честта да ме посетиш толкова рано днес? - и аз можех да се държа студено, или поне се опитвах.
-Както знаеш ще се женим, така че трябва официално да обявим годежа си и дата за сватбата.
Той ми подаде розата, но аз се изправих и застанах пред него. Мразех това как се извисяваше над мен, въпреки високите ми обувки. Но все пак го погледнах студено в тъмните очила. Поех розата и я помирисах. Поставих я на масата.
-По дяволите, Ашли, не ме гледай така!
-Как те гледам, Маркъс? - устните му се отвориха и от тях се откъсна стон. Той не ми отговори. Нямаше начин да му действам. - Избери дата и ме осведоми. Но сега мисля, че ще е най-добре да си тръгваш!
-Виждам в очите ти колко ме желаеш.
-Ако те желаех сега щях да съм на колене пред теб и да те смуча, но в момента нямам нужда от това. Когато ми потрябваш знам къде да те открия!
-Гласът ти трепери, Ашли. И колкото и да се опитваш да изглеждаш зла, знам че само ме чакаш да се махна от тук, за да се разплачеш!
Ръката си сложи на врата ми и приближи устните си към моите.
-И само от едно мое докосване си готова да паднеш на колене за да чукам сладката ти уста.
Преглътнах. И най-лошото беше, че е прав. Трябваше да направя нещо, за да не се поддам отново. Той се усмихна, знаейки че е прав. Затова не разбра от къде му дойде шамарът. Разбира се едва ли е усетил нещо повече от леко погалване, но главата му се отмести и очилата му паднаха.
Поне изтрих самодоволната усмивка от лицето му.
-Ще чукаш сладката ми уста, когато аз реша!
И тъй като той нямаше намерение да се махне от кабинета ми, аз излязох. Но не знаех къде да отида и не знаех как въобще успявах да да се движа.
Ед ме чакаше пред вратата и ме замъкна към кабинета на баща си, който в момента ползваше той, и ме сложи да седна на един стол.
-Сега искам да се успокоиш и да бъдеш силна. Не е нужно всички да знаят, че той те кара да плачеш! Чу ли? Погледни ме, Аш!
Думите му бяха толкова далечни. Ушите ми пищяха, но изпълних.
-Ти си по-силна от колкото си мислиш! Всичко е тук в главата ти... - пръстът му се заби в слепоочието ми. - ...и ако наистина вярваш на думите ми, че си глупава, ще бъдеш такава.
-Ще престанеш ли с това, Едуард!
-Точно такава те искам! - ако не млъкнеше щях и на него да му ударя шамар. - Довечера у нас на вечеря. Аз ще готвя.
Той отиде до вратата.
-Значи да си нося противоотрова!
Той се засмя и се обърна към мен.
-Довечера ще говорим.