Белла - Брукс #2 Червено

🔞🔞🔞27 Ашли🔞🔞🔞

Зарових пръсти в косата му. Все още беше мокра. Галеше нежно бедрата ми, които бяха на раменете му. Трябваше да стана от леглото, да открия нещо за обличане и да изчезна от тук, но тялото ми не се подчиняваше.
-Трябва да отида на работа! - успях да кажа между стоновете. Подпрях се на лакти, когато той спря със сладкото мъчение. Погледнах го, и той ме наблюдаваше. Погледна към часовника.
-По-късно.
-Маркъс... - той се придвижи на горе по тялото ми. Развърза хавлията си и влезе в мен. Опитах се да го отместя.
-Просто стой малко! Толкова е хубаво в теб! - Прегърна ме и просто стоеше. Исках да се движи. Исках да стане. Исках да... Той започна да се движи, но само ме дразнеше. Започваше и спираше. Нямах представа как времето минаваше, но знаех, че закъснявам. Измъчваше ме. Молех го да спре, но той не спираше да ме наказва. Вече не знаех за какво беше всичко това. Телефонът му започна да звъни, но го игнорира. Не ми позволяваше да свърша. Разбирах какво прави. Точно преди да достигна върха, той ме спускаше бавно надолу. Бях мокра, бях тръпнеща, болеше ме, вече не можех да се боря. Сълзите започнаха да се стичат по страните ми. Телефонът му отново започна да звъни и отново не го вдигна. Не спираше, харесваше му да ме измъчва. Отпуснах се, отдадох се на сълзите си примирена и той се изправи. Исках да го убия, но не успях да направя нищо друго освен да се свия на топка на леглото и да плача.
Все още бях облечена в неговата риза, която беше мокра, защото косата ми все още беше мокра и от потта, която попиваше в нея. Започна да ми става студено. Бях изморена. Усетих мека и топла завивка.
-Трепериш! - той погали косата ми и изтри сълзите ми, но не каза нищо повече и излезе от стаята. Гневно избърсах сълзите си. Не можех да повярвам колко съм слаба и как успявах да го оставя да прави с мен каквото си иска. Изправих се увита в одеялото и потърсих телефона си. Нямаше го в стаята. Тръгнах към вратата. Чух да говори.
-Ще закъснее, Едуард!... Обсъждаме сватбата... Не! Няма да ти я дам на телефона! Дочуване, Едуард!
-Кой ти даде право да ми вземаш телефона и да...
-Не трябваше да ставаш, след малко щях да дойда!
-За да продължиш?
-За да довърша, започнатото... Просто трябваше да проведа един-два разговора...
-По моя телефон?
-И на Моник се обадих, че ще закъснея!
Той посегна към мен, но аз ударих ръката му. Бях му бясна.
Направи нов опит да се приближи към мен. Посегна този път с двете ръце за да ме погали. И този път го отблъснах, но одеялото което държах падна на земята.
-Толкова си секси в моята риза!
Щях да се боря до последно, но нямаше да му е трудно да ме вземе. И бях права. Прегърна ме, но не спирах да се боря с него. Той ме обърна с гръб и ме подпря на ръба на дивана. Коленете ми бях на пода. Той ме беше прегърнал през ръцете и не можех да мърдам. Не можех да се боря с него. И нямах вече сили да го правя. Вече бях сигурна, че го мразя. Не го исках, нищо че тялото ми имаше друго мнение. Когато повдигаше ризата ми, изстенах. Когато ме погали, изстенах. Когато усетих пръстите му на входа ми, когато ги вкара. Малко ми трябваше за да свърша, но се страхувах, че и този път ще спре, преди да достигна върха. Този път не спря нито веднъж, докато не усети освобождението ми. Не знам как той успя да издържи. Беше сладко и интензивно, беше нежно и силно. Беше за мен и само за мен. Изправи ме и гърбът ми се опря в гърдите му. Сълзи на облекчение се стичаха по страните ми, а той целуна шията ми. Стонът му ме накара да изпитам нова доза облекчение. Усетих как се освобождава в мен.
-Спри хапчетата! - прошепна в ухото ми и ме върна в действителността. Той се зазабавляваше с мен. Изпробваше ме до кога ще издържа и ще се откажа, за да си намери друга.
-Мразя те, Маркъс! - обърнах глава към него. Исках да му го кажа в очите. Но той погали устните ми и пръстите му се спуснаха по брадичката и по шията ми. Разкопча едно копче от ризата и вкара ръката си. Наистина го мразех за това което ми причинява. Стисна гърдата ми и прошепна.
-И аз те мразя.
Целуна ме. Устните ни се докосваха бавно и нежно, сякаш танцуват свой собствен танц, докато ръката му стоеше на сърцето ми. Докато пръстите ми се заравяха в косата му. Той дишаше тежко, когато устните му се откъснаха от моите. Очите му бяха затворени, а устните му все още жадни за моите. Приближиха се към моите, но аз се отдръпнах. Всичко това трябваше да спре. Беше вредно и за двама ни. Беше неправилно. Трябваше да правим любов. Опитвах се да разбера това наше привличане един към друг. Как можех да го мразя и в същото време да изпитвам такова желание към тялото му? Харесваше ми докосването му, целувките му, но мразех тази сутрин. Исках да се махна от тук, от него и да помисля. Да изясня чувствата ми. И той се нуждаеше от същото.
-Трябва да тръгвам! - казах му, докато той се отдръпваше от мен.
Отиде в спалнята, а аз имах нужда от кафе. Бях гладна и изморена, но хладилникът му беше празен. Нямаше и кафе. Погледнах кафемашината и изпитах желание да я взема и да я изхвърля през прозореца.
Когато се върнах в хола, той беше там. Обут в едно от неговите сиви долнища и прокарваше ръка през косата си.
-Ашли! - въздъхна той облекчено, какво си мислеше? Че съм си тръгнала облечена така?
-Нямаш нито кафе нито храна! Как е възможно?
-Не се храня тук, така че няма смисъл!
Та той можеше да готви?
-Не искам обяснения! Искам да се махна от тук! Мразя това място! Мразя и теб! Намери ми дрехи и ме закарай у дома!
-Нося ти дрехи, Аш! И храна...
И двамата се обърнахме към Моник, която носеше няколко чанти. Кога и как по дяволите беше влязла?
-Кафе носиш ли?
-И кафе нося, но първо се облечи! - тя ми подаде една чанта и аз се запътих към спалнята...