Те днес бе решил наистина да иде на училище. Но не заради самото учене, учителите или пък родителите му, а защото искаше да види Чонгкук. Бе му залипсвал.
Техьонг пристъпи пред входната врата на момчето и започна да звъни на звънеца на пожар, да лопа и тропа, докато Чон не излезе притеснен и леко раздразнен.
- Те! Спри се, ще събориш къщата!
- Ами хайде де, бисквитке. Чакам те от 2 минути.
- О, извинявай господинчо за огромното ми закъснение.
- Я не ми говори със сарказъм, малчо! - Техьонг го изгледа със самодоволно изражение и го шляпна по дупето игриво.
Чонгкук се изненада при внезапния удар и подскочи на страна.
- Хьонг! - измърмори той, опитвайки се да звучи заплашително, но по-скоро се получи нещо от сорта на срамежливо дете, молещо за шоколад.
- Колко си ми сладичък. Всеки път се изумявам на това колко лесно се засрамваш от мен, а се познаваме от цяла вечност.
- Не ме е срам от теб! - нацупи устни Кук и кръстоса ръце пред гърдите си.
Техьонг само се засмя на очарователното поведение на брюнета, без да продължава спора.
Момчетата вървяха и скоро стигнаха образователната сграда. За Чонгкук беше радост, защото той обичаше училището. Въпреки че нямаше огромна групичка от приятели, той харесваше това място. И с предметите му вървеше, обожаваше да научава нови неща, да чете и да обсъжда факти с учителите си, така че нямаше никакво основание да не го харесва.
А за Те... ами той ходеше там от време на време. Колкото да не го изгонят. Изобщо не учеше и не пишеше домашни. За разлика от Чонгкук, за който образованието беше приоритет, Техьонг изобщо не го вълнуваше. За него училището беше затвор, с безмислени правила, кисели учители и глупав материал, който нямаше да му е полезен в живота.
Двете момчета скоро се разделиха, защото не бяха в едни и същи класове. И може би това беше предимство за Те. Защото той не влезе дори в първия час, а директно се изстреля, като ракета навън, щом Кук вече бе извън полезрението му.
Когато излезе на двора, видя момче с до болка познати бледа кожа и изрусена коса, която чак бе добила платинено-бял цвят.
Мин Юнги.
Той се забърза и като стигна до момчето му подаде ръка, за да се поздравят.
- Хей, Юнгс.
Но момчето само му кимна, като го гледаше на криво.
- Какво стана сега? Изглеждаш по намръщен от обикновено? - Техьонг попита заинтересовано. Та Юнги дори не му отвърна на поздрава, а той бе като традиция за тях, видеха ли се.
- Проблеми с един глупак. Нов е дошъл от Америка и си мисли, че е шефът на даскалото. Много е устат. На теб прилича, но е едно ниво по-дразнещ.
- Ха-ха... И какво, това намек да го сложим на мястото му ли е?
- Не намек, а заповед.
Ким се усмихна мазно. Беше решил, че днес денят му ще мине бавно и скучно, но ето че си намери занимание, докато часовете му приключат и се види с Чонгкук отново.
С Юнги бяха нещо като партньори за "престъпления". Винаги правеха мизерии заедно. Естествено бяха и много добри приятели, споделящи общи интереси и случки.
Историите на животите им бяха сходни. Родители, без капка интерес към синовете си. И те... ядосани, жадни за внимание и всякакъв отказ за подчинение. Правила и закони? Какво е това?
- Идеално. Къде е идиотът?
- Прави се на "дръж ми шапката" в задния двор. - Юнги отвърна раздразнено.
- О, копеленцето и в часове не влиза. Лошо... План имаш ли, Юнги?
- Знаеш с кого разговаряш, нали? Значи, сега е с приятелчетата му, така че пред тях нищо не може да сторим. Твърде много свидетели. Затова аз ще ги разсея, с някоя простотия и когато глупакът остане сам ти нападаш. Ще гледам да дойда колкото се може по-скоро. Все пак не прекалявай, остави малко и за мен.
Техьонг се подсмихна на плана на приятеля си и му даде юмрук. Юнги този път му заби и двамата потеглиха, готови да задействат плана.
