Ｐｓｙｃｈｏ Ｌｏｖｅ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

VIII.

Едно от най-приятните неща в живота бе подухващият хладен въздух, удрящ се в пламтящата ти кожа и разхлаждащ тялото ти, което пък го побиват приятни тръпки от внезапното студено чувство.

Поне така мислеше Техьонг.

Той се беше качил на покрива на една висока жилищна сграда, върху която често идваше и позволяваше на вятъра да пречисти тялото и ума му. Бе седнал на ръба, отпуснал краката си свободно в пространството и облегнал тежестта си на ръцете.

По улиците нямаше никого, стрелките на часовника отдавна бяха минали полунощ, затова Те наблюдаваше магазините, сградите и билбордовете, които светеха в различни цветове, от високо.

Градът бе красив, но бе пълен с хора, далеч от наименованието красота. Освен неговият Куки. Той бе красив. И отвън и отвътре.

Техьонг се усмихна при мисълта за малкото момче и се зачуди колко ли щеше да е хубаво, ако той не го бе отблъснал по-рано...
Най-после да усети меките му устни срещу своите. Желаеше това отдавна, но до сега не се бе осмелявал да опита.

Той въздъхна, заради спомена и вдигна поглед към небето. То бе в най-тъмния нюанс на синьото, почти черно, обсипано с безброй светещи звезди и полумесецът, почиващ си посредата на разкошната картина. Техьонг обичаше да наблюдава съзвездията и да остава насаме със себе си.

Беше толкова самотен по принцип, но когато гледаше към небето, макар и да се чувстваше страшно малък, той знаеше, че не е сам. Луната бе там за него. Безбройните звезди също. Намираше комфорт в нощта.

Според Ким тя описваше личността му пефектно. Тъмна, студена, нехаресвана от доста хора, но пък прекрасна по свой си начин. Вместо да спи в къщата си, както всеки нормален човек, дванайсетокласникът предпочиташе да остава буден вечерите, да ходи по покриви или други открити места и да мисли разни странни неща.

Да се отдава напълно на себе си и на малкия, личен, неразбираем от другите свят в главата му. Техьонг толкова бе съсредоточен да проследява едно движещо се небесно тяло, че не усети кога едно човешко такова се настани до него.

- Хей, Те.

Тъмнокосият подскочи стреснато, но не откъсна поглед от небето. Нямаше и нужда.
Той мигновено позна този нисък, спокоен и топъл глас.

- Здравей, Юнги.

- Още една безсънна нощ?

Техьонг кимна и измрънка, когато вече блестящата точка пред него не бе видима за окото му.

Двамата приятели стояха в обзела ги тишина. Но нямаха нищо против. Чувството бе приятно и отпускащо. Те се познаваха достатъчно добре, че да разберат другия без излишни думи.

Изведнъж спомен премина през ума на Ким и той се изкиска сладко.

Юнги веднага поклати глава въпросително, защото познаваше това кискане. Знаеше, че нещо му се върти в главицата.

- Сетих се за първата ни среща. Точно преди пет години. В глупавия затвор наречен училище. Ким Техьонг и Мин Юнги, тринайсет годишните лапенца, биячите на квартала, даскалото, абе направо на града...

- Аз не си го спомням точно така. - Юнги се изсмя, след като чу преувеличените спомени на приятеля си.

- Ами как?

- Помня, че в деня на запознанството ни, ти дойде в тоалетните разплакан, защото някой ти бил откраднал любимото меченце от раницата и нагло прекъсна съсредоточеното ми обядване.

- Ей, това мече беше страшно важно за мен! Така и не ми го върнаха. Бях съкрушен, а ти бе толкова груб с мен. Вместо да ме успокоиш и да ме почерпиш със сандвича си, ме напсува. Опасни думички знаеше, за дете на твоята възраст.

И двамата се засмяха искрено при спомена.

- Добре, че бях аз да те науча на малко сурово поведение. - подсмихна се Мин.

- Всъщност, не съжалявам за този ден. Ако не ми бяха откраднали мечето никога нямаше да се заговорим.

- Така е.

Отново настъпи тишина. Макар и да не си го признаваха на глас, те се обичаха много.

Пет години приятелство не са никак малко.

Липсата на отговорни родители от страна и на двамата бе причината, да имат възможността да са често заедно и да вършат глупости, да си станат близки и да си споделят разни неща.

Освен, обаче когато Техьонг не беше с Чонгкук. Все пак най-добрият му приятел бе пред всичко. Колкото и близък да му бе русокосият, Чонгкук бе специален и винаги щеше да е.

Но веднага след него се нареждаше Юнги.
Техьонг с усмивка отпусна глава върху рамото на Мин и затвори очи, спокоен и немислещ за нищо.

- Радвам се, че те познавам. - тъмнокосият прошепна съвсем тихо. Даже си помисли, че приятелят му не го чу, но грешеше. Юнги много добре го чу и даже се усмихна. Не каза нищо, но в главата му се въртяха думите "аз също".

~~~
Taegi are goals♡