Не бях на себе си. Трябваше да покажа на господин Райън няколко неща, трябваше да подпише доста документи, но сякаш вървях по мокър пясък и не спирах да мисля за телефонния разговор с татко. Когато влязох в офиса му, погледнах купа документи и едва тогава осъзнах колко много работа ме чакаше: самолетни билети, да намеря кой да ми събира пощата, може би и човек, който да ме замества, докато ме няма. И колко време щях да отсъствам? Ако изобщо можех да отсъствам. Съзнанието ми регистрира, че Райън ми говори нещо, при това доста високо. Какво казва? Опитах се да се съсредоточа и долових само последните думи. – ... не обръщате никакво внимание. За Бога, госпожице Милс, да ви го напиша на лист ли? – Може ли да спрем с тази игра за днес? – казах уморено. – Какво да направим? Кое да спрем? – Играта на шеф задник, която, за жалост, се е превърнала в рутина. – Моля? Я пак? – извика с ококорени от изненада очи. – Напълно разбирам, че когато се държиш с мен като гадняр, най-големия гадняр в човешката история, ти се вдига самочувствието, а и трябва да призная, че е малко секси. Но днес не е най-добрият ден... за мен. И ще ти бъда много благодарна, ако не ми говориш с този тон. Поне днес – гласът ми трепереше, бях на ръба да се разплача. – Моля те! Той ме погледна, сякаш някой го бе държал на тъмно и чак сега бе махнал превръзката от очите му. Мигаше насреща ми и накрая попита: – Какво става? Преглътнах и овладях сълзите. Когато успявах да си събера акъла в присъствието му, всичко беше наред. – Съжалявам. Малко преиграх накрая. Извинявай – казах. Той стана, направи няколко крачки към мен, после спря и се облегна на бюрото. В ръцете си държеше стъклена топка, под която старателно нареждаше документите си. Започна да я върти, без да вдига поглед към мен. – Кажи ми какво се е случило – каза. Гласът му беше много мек, много по-нежен дори от миговете, когато правехме секс. И много тих. Ала не защото се страхуваше да не ни чуят, нямаше никого наблизо, а защото се тревожеше. Не исках да му казвам, понеже малка част от мен се страхуваше, че може да ми се подиграе и да не разбере, но по-голямата част вярваше, че това няма да се случи. – Баща ми... не може да се храни. Влиза в болница за изследвания. Лицето му посърна. – Не се храни? Язва ли е? Казах му това, което знаех – започнало е внезапно и скенерът е показал малка бучка на хранопровода. – Можеш ли да си отидеш у дома? – Не знам. Мога ли? Лицето му помръкна още повече, премигна и попита:
