По време на полета до Сан Диего имах предостатъчно време за размисъл. Татко ме бе накарал да се почувствам обичана, закриляна, а и сега бях малко по-спокойна за него. След прегледа при гастроентеролога се оказа, че туморът е доброкачествен. После имахме много време да поговорим за мама и дори да планираме кога да дойде до Чикаго. Когато го целунах на летището, се чувствах напълно подготвена за това, което ме чакаше. И все пак бях дяволски нервна, че отново ще видя господин Райън. Но пък си дръпнах яка реч и си купих доста неща онлайн. Куфарът ми бе пълен с нови... енергийни гащи. Дълго мислих какви възможности имам и бях съвсем сигурна, че разполагам с идеален план. Първата стъпка бе да си призная, че нещата не опираха само до изкушение. Две седмици бях на хиляди километри от Чикаго, но не успях да укротя потребността си от него. Сънувах го всяка вечер, събуждах се изнервена и самотна. Прекарвах прекалено много време да мисля какво прави, дали е така объркан като мен. Опитвах се да изкопча информация от Сара как вървят нещата там. Смях се истерично, когато тя ми разказваше как заместничките са изхвръкнали като тапи от офиса. Разбира се, Бенет трудно успяваше да задържи нормален човек около себе си. Защото беше задник. Но аз бях свикнала с внезапните промени на настроението му, с навъсената му физиономия, с грубостта му . Ето защо работата ни вървеше като по часовник. Ала личните ни отношения бяха ад, всички го знаеха. Това, което не знаеха, беше докъде се бе разраснал... конфликтът. Често мислех за последния ни ден заедно. Нещо в отношенията ни се променяше и не бях сигурна дали това ми харесва, или не. Колкото и да си казвахме, че няма да се повтори, че е за последно, то неизбежно се случваше. Бях изплашена до смърт, че този мъж, който изобщо не е за мен, има повече власт над тялото ми, отколкото самата аз. Нищо, че се опитвах да се навивам в обратното. Не исках да бъда като онези жени, които жертват амбициите си заради някакъв мъж. Застанах пред „Пристигащи" и си изнесох поредната лекция, че мога да го направя. Господи, надявах се да мога. Ала стомахът ми бе на друго мнение. Едва не повърнах от тревога. Самолетът му бе излетял със закъснение и кацна чак в шест и половина. И ако по време на полета се бях успокоила, седемте часа чакане на летището направо ми скъсаха нервите. Повдигнах се на пръсти, за да го видя през тълпата, но го нямаше. Погледнах телефона си и прочетох съобщението му:
Кацнах. Идвам след малко.
